— Кога ще тръгнем? — нетърпеливо попита Се’Недра.
— След двадесетина минути, милейди.
— Толкова много?
Той кимна и каза:
— Освен ако не измислите начин да принудите слънцето да изгрее по-рано.
Се’Недра погледна бързо към Белгарат.
— Забрави това — каза й той.
— Капитане — подхвана Поледра. — Ще можете ли да разпоредите на някого да се грижи за животинчето ни? — Тя посочи вълчето. — Понякога го обхваща силно нетърпение, а не бихме искали да започне да вие в неподходящо време.
— Разбира се, милейди. — Очевидно Креска не беше живял достатъчно дълго на сушата, за да различи вълк от домашно куче.
Плаването към брега се оказа много тежко и мъчително. Моряците вдигнаха двете котви и после хванаха веслата, но след всеки няколко метра спираха, а дежурният на вахта измерваше внимателно дълбочината на водата с лота.
— Става твърде бавно — отбеляза тихо Силк, застанал заедно с всички останали на палубата. — Но поне е тихо. Не знаем кой се намира на рифа и бих предпочел да не издаваме присъствието си.
— Водата става все по-плитка, капитане — съобщи морякът с лота почти шепнешком. Приготовленията на Гарион и приятелите му подчертаваха необходимостта от тишина по-красноречиво от всякакви думи. Дежурният хвърли отново въжето зад борда. Последва безкрайно чакане, докато корабът се плъзгаше едва забележимо напред в очакване измерванията на лота. — Дъното стига все по-близо до кила, капитане — каза след минута морякът. — Според мен остават не повече от два клафтера.
— Не можем да се приближим повече от това — тихо каза Креска и се обърна към първия си помощник. — Щом тръгнем с лодката, върни кораба на стотина метра и хвърли котва. Приготви лодката за спускане на вода.
— Слушам, капитане.
— Виждам, че сте правили това и по-рано — каза Силк на Креска.
— Да, няколко пъти — призна капитанът.
— Ако всичко днес свърши добре, можем да си поговорим — имам делово предложение, което според мен би могло да ви заинтересува.
— Винаги ли мислиш за бизнес? — поинтересува се Велвет.
— Пропуснатата възможност никога не се повтаря, скъпа Лизел — отвърна театрално дребничкият драснианец.
— Ти си непоправим.
— Може би имаш право.
— Да се качим в лодката — каза Креска. — Моряците ще я спуснат, щом всички без изключение са на борда. — Той погледна извинително риванския крал. — Боя се, че ти и приятелите ти ще трябва да помогнете в гребането, Гарион. Лодката не може да побере повече хора.
— Разбира се, капитане.
— Аз ще дойда, за да се уверя, че ще стигнете до брега.
— Капитане — каза Белгарат. — Щом слезем на брега, изтегли кораба навътре в морето. Ще ти дадем сигнал, когато сме готови — тогава ще дойдете да ни вземете.
— Добре.
— Ако до утре сутрин не получите такъв сигнал, се върнете в Перивор.
Лицето на Креска беше сериозно.
— Наистина ли онова, което трябва да направите, е толкова опасно? — попита той.
— По всяка вероятност е дори по-опасно, отколкото си представяш — обясни му Силк. — Всички ние положихме много усилия да не мислим за това.
Плаването беше зловещо — сякаш гребяха в стопен катран. От тежките вълни се издигаше лепкава сива мъгла. Това изведнъж напомни на Гарион за мъгливата нощ в Стис Тор, когато преминаха Змийската река, водени от безпогрешния усет на едноокия убиец Айсус. Гарион се запита какво ли е станало с него.
Приблизително на всеки десет загребвания с веслата капитан Креска подаваше сигнал да спрат и вдигаше глава към небето, заслушан в шума на прибоя.
— Още неколкостотин метра — прошепваше той тихо и после се обръщаше към моряка на носа. — Внимавай с лота. Не искам да се блъснем в скалите. Обади ми, щом започне да става плитко.
— Слушам, капитане.
Лодката пълзеше напред сред мрака и мъглата към непознатия бряг, където вълните лудееха и се плъзгаха по натрошените скални отломки, издавайки особен стържещ звук — това беше съскането на малките обли камъчета, подмятани от сивите водни талази. После прибоят отново ги грабваше — сякаш печално, с дълбоко съжаление — като че ли вечно гладното море тъгуваше, че е невъзможно да погълне сушата и да превърне целия свят в безкраен океан — водно царство, където огромните вълни свободно да се разливат във всички посоки.
Тежката, гъста мъгла започна да просветлява.
— Още сто метра — изрече напрегнато Креска.
— Капитане, когато стигнем до брега — каза Белгарат, — задръж хората си в лодката. Те не бива да слизат от нея. Ние ще ви оттласнем в морето.
Креска преглътна тежко и кимна.
Сега Гарион чуваше по-ясно шума на прибоя и долавяше силния мирис на водорасли. Тъкмо преди да различи тъмната линия на брега сред плътната мъгла, тежките, опасни вълни се уталожиха, а морето около лодката стана гладко като стъкло.