След това русокосата драснианска девойка се стрелна към другия край на стълбището, измъкна коприненото си въже, с ловко движение го преметна около врата на един гролим, който се катереше по стъпалата, завъртя се светкавично, опирайки гръб о неговия, и се наведе напред. Стъпалата на гролима изгубиха опора, ръцете му сграбчиха въжето, стягащо врата му. Няколко мига краката му ритаха безпомощно във въздуха, после лицето му почерня и той се отпусна. Велвет спокойно се обърна, освободи въжето и хладнокръвно изрита неподвижното тяло от ръба на терасата.
Дурник и Тот се преместиха на най-горната площадка и заеха позиция до Гарион и Закат, после четиримата поеха неумолимо надолу по стълбите, стъпало след стъпало, посичайки фигурите в черни роби, втурнали се да ги пресрещнат. Чукът на Дурник изглеждаше не по-малко страшен от меча на риванския крал. Тот сипеше страховити удари с брадвата на Дурник, а лицето му беше така безизразно, сякаш сечеше дърва. Закат бе изкусен фехтовач — правеше лъжливи движения и отбиваше ударите на противниците си с масивния си меч, въртейки го с такава лекота, сякаш оръжието тежеше колкото треска. Ударите му бяха светкавични и смъртоносни. Стълбището пред страховитата четворка скоро бе отрупано с трупове и залято от потоци кръв.
— Внимавайте къде стъпвате — предупреди Дурник, докато разбиваше черепа на поредния гролим. — стъпалата стават хлъзгави.
Гарион отряза още една глава — тя се изтърколи като топка надолу по стълбите, а тялото се преметна и падна от другата страна на стълбището. Той рискува и хвърли бърз поглед през рамо. Белгарат и Белдин се бяха притекли на помощ на Велвет и отблъсваха мъжете в черно, които се катереха отстрани на терасовидния амфитеатър. Белдин сякаш изпитваше порочно удоволствие да забива извития си нож в очите на гролимите, след това го завърташе силно и изтръгваше димящи парчета мозък. Белгарат, пъхнал палци под въжето на кръста си, чакаше спокойно. Щом главата на някой гролим се подадеше над ръба на терасата, вълшебникът с рязко и точно движение нанасяше страшен ритник право в лицето на свещенослужителя на Торак. Понеже разстоянието от стълбището до основата на амфитеатъра бе около тридесет стъпки, някои от повалените гролими се опитваха да се изкачат повторно на терасата.
Малцина от гролимите на Зандрамас оцеляха след схватката и успяха да се изкачат до подножието на стълбището. С присъщото си благоразумие Сади се втурваше от единия до другия край на стъпалата и забиваше хладнокръвно отровната си кама в телата на падналите гролими, независимо дали бяха мъртви, или все още стенеха от раните си.
Зандрамас изглеждаше смаяна от непреклонната сила, с която неприятелите й водеха ожесточената битка, но въпреки това само се отдръпна назад, следейки атаката им с предизвикателно презрение. Зад нея стоеше мъж със зяпнала от ужас уста — бе нахлупил евтина корона на главата си и беше облечен в износена кралска мантия. Чертите му имаха смътно доловима, далечна прилика с тази на Закат и Гарион се сети, че това трябва да е ерцхерцог Отрат. А после Гарион най-сетне погледна собствения си невръстен син. Беше се старал да не гледа момчето по време на кървавото нападение, защото не бе сигурен как ще реагира, а бе изключително важно да съсредоточи цялото си внимание върху развоя на страшния бой. Както бе казал Белдин, Геран вече не беше бебе. Русите къдрици придаваха на лицето му мекота и нежност, ала в очите му нямаше доброта, когато срещна погледа на баща си. Геран явно бе изпълнен с омраза към жената, която здраво стискаше ръката му.
Гарион тържествено вдигна за поздрав меча пред забралото си и също толкова тържествено Геран вдигна свободната си ръка в отговор.
След това риванският крал започна неумолимо настъпление, като спираше само за миг да изрита отрязаната глава на някой гролим, изпречила се на пътя му. Несигурността, която изпитваше в Дал Перивор, беше изчезнала. Зандрамас стоеше на не повече от няколко метра и фактът, че беше жена, вече нямаше значение.
Трептящата сянка в периферията на зрението му стана по-тъмна и той изпита нарастващ ужас. Опита да го потисне, но не успя и потрепери.
Сянката започна да се разширява и да се уголемява и се превърна в ужасно лице, което се извиси зад магьосницата. Очите му бяха бездушно празни, устата зейна в изражение на неописуема загуба, сякаш някой бе захвърлил собственика на лицето от състояние на триумф и безкрайни почести в невъобразим ужас. Ала тази загуба не бе предизвикала състрадание и нежност, а изразяваше огромната нужда на ужасното същество да намери други, с които да сподели нещастието си.