Изпълненият с болка рев, който се изтръгна от пламтящата паст на чудовището, разтърси въздуха. То се люшна, после се стовари на земята, обзето от неудържима агония.
С отчаяно усилие кралят на Рива успя да се изтърколи далеч от бъхтещите земята страшни нокти. След миг Закат вече беше до него и му помогна да се изправи.
— Ти си луд, Гарион! — изкрещя той. — Ранен ли си?
— Добре съм — отвърна риванският крал. — Хайде по-бързо да свършим с това.
Тот вече се беше изправил под огромната глава на звяра и застанал здраво на широко разкрачените си нозе, нанасяше страшни удари по гърлото на дракона. След всеки негов замах от разкъсаните артерии плискаше кръв. Широките рамене на немия се въртяха с ужасна сила, той се опитваше да прекъсне дихателната тръба на животното — огромна като бъчва за вино. Независимо от общите усилия на Гарион и неговите приятели, досега те само бяха причинявали болка на чудовището, ала сега Тот вече застрашаваше живота му. Ако успееше да прекъсне или дори само да пробие дебелата стена на трахеята, драконът щеше да умре — или щеше да се задуши поради липса на въздух, или щеше да се удави в собствената си кръв. Звярът се дръпна назад, вдигна предните си лапи и се извиси над гиганта.
— Тот! — изкрещя Дурник. — Пази се! Ще те смаже!
Ударът дойде не от челюстта, върху която стърчаха грозните зъби. Гарион различи фигурата на Морджа, замахващ с Ктрек Гору — меча на сенките. В следващия миг повелителят на демоните нанесе страшен промушващ удар напред. Сякаш лишено от материя, острието изскочи от гърдите на чудовищната твар, заби се в гърдите на Тот и щръкна откъм гърба му. Тялото на немия замръзна неподвижно, после се изхлузи от меча и падна на земята — Тот дори не успя да извика.
— Не! — изрева Дурник с глас, изпълнен с неизмерима болка.
Умът на Гарион остана съвършено хладен. Той се обърна към Закат и каза съвсем спокойно:
— Пази ме от зъбите на дракона!
След миг риванският крал вече тичаше към чудовището. Вдигнал меч, готов за удар с невиждана досега от него мощ. Оръжието му се насочи не към отворената от Тот рана, а към могъщите гърди на дракона.
Острието на Ктрек Гору блесна на слънцето, събрало цялата си сила да го отблъсне, но Гарион парира с един замах отчаяния удар, стисна здраво дръжката на меча на Желязната хватка и вложи цялата си сила в удара, като заби с всичка сила острието в гърдите на чудовището. Освободената напълно мощ на Кълбото едва не го събори.
Острието потъна в сърцето на звяра с лекотата, с която нагорещен шиш минава през масло.
Ужасяващият рев, изтръгнал се и от гърдите на дракона, и от господаря на демоните замря в клокочещо хъркане.
Гарион изтръгна меча си от плътта на звяра и се отдръпна от конвулсивно гърчещия се труп. Подобно на горяща сграда, сгромолясваща се под собствената си тежест, драконът рухна на земята.
Надвит от умората, Гарион се обърна към приятелите си. Лицето на Тот беше спокойно, от едната му страна беше коленичила Кайрадис, а от другата — Дурник. И двамата ридаеха.
Нейде далеч над главите им албатросът нададе своя изпълнен с болка крясък.
Кайрадис плачеше — превръзката на очите й вече беше мокра от сълзите й.
Мрачното оранжево небе бушуваше и ги притискаше с гигантската си тежест. Катраненочерните петна по облаците меняха местата си, изгрялото слънце се опитваше да ги прогони, хвърляйки огнени багри срещу тях — те трепереха и се тресяха, но продължаваха своя луд танц. В мътния въздух блеснаха светкавици и се стоварваха неумолимо върху олтара на едноокия бог, издигнат на върха.
Кайрадис ридаеше.
Съвършено правилните каменни плочи, с които бе застлан подът на амфитеатъра, тъмнееха влажни от лепкавата мъгла, която беше обгърнала рифа след вчерашния пороен дъжд. Белите петънца в твърдия като желязо камък искряха — мънички звезди, придобили още по-силен блясък от влагата.
Кайрадис ридаеше.
Гарион пое дълбоко дъх и се огледа. Амфитеатърът всъщност не бе толкова просторен, колкото му се беше струвало. Със сигурност не беше достатъчно голям, за да се превърне в сцена на събитията, разиграли се тук — ала, от друга страна, дори целият свят би бил тесен за техния размах. Лицата на приятелите му бяха окъпани в пурпурния огън на небесата, които се разтърсваха, озарявани от мъртвешки бялата светлина на светкавиците, и бяха изпълнени със страхопочитание пред гигантския мащаб на събитията, протекли преди броени минути. Амфитеатърът беше осеян от труповете на гролими — тъмни петна, струпани на купчини по стълбището. Гарион дочу далечен приглушен рев, който отмря в нещо като въздишка, и погледна към дракона. Езикът му стърчеше от зеещата уста, змийските очи го гледаха безизразно. Ревът беше дошъл от огромния труп. Вътрешностите му, които все още не осъзнаваха, че са вече мъртви, продължаваха да работят. Зандрамас стоеше скована от преживяното. Звярът, който бе повикала на помощ, беше мъртъв; мъртъв бе и демонът, вселил се в отвратителната твар. Отчаяните й усилия да избегне предопределената необходимост я бяха сломили, тъй както вълните на морето разрушават крепостта от пясък, направена от децата. Синът на Гарион бе отправил към баща си поглед, изпълнен с безгранична вяра и гордост. Чистотата на детските очи беше най-голямата утеха за краля на Рива.