Кайрадис продължаваше да плаче. Всичко останало в съзнанието на Гарион бе плод на размисъл и случайни впечатления. Единственият безусловен факт бе скръбта, сломила пророчицата от Кел. Точно в този момент тя беше най-важната личност в цялата вселена, а може би винаги беше била такава. Гарион си помисли, че може би наистина светът е създаден с единствената цел това крехко момиче да бъде доведено тук в точно уреченото време, за да направи своя избор. Ала дали тя щеше да се справи с тази задача сега? Може би смъртта на нейния защитник и водач — единствения човек на този свят, когото тя истински бе обичала — я бе направила неспособна да вземе правилното решение.
Кайрадис продължаваше да плаче, минутите отлитаха. Сега Гарион вече беше сигурен. Знаеше непоколебимо, сякаш го беше прочел в Книгата на небесата — най-верният ориентир на пророците, — че срещата и Изборът не само трябва да се осъществят тъкмо в този ден, но и че дори е предопределена минутата, когато ще се случи това. Ако обаче в този момент Кайрадис се прекършеше под тежестта на загубата и скръбта и не успееше да изпълни дълга си, всичко — и минало, и настояще, и бъдеще — щеше да се стопи като сън. Момичето с превързаните очи трябваше да спре да плаче, инак светът щеше да бъде изгубен навеки.
А после във въздуха се извиси един-единствен, ясен и звънък глас. Набираше все по-голяма сила и в него бе скрита цялата мъка на всички хора по света. Скоро към него се присъединиха и други гласове и гласът на колективния разум на гадателите пое цялата мъка на пророчицата от Кел. После бавно притихна, оставяйки след себе си мъчителните багри на най-черното отчаяние. Ала не след дълго всичко отшумя и се възцари безкрайна тишина — по-тежка от пълното безмълвие на прясно изкопан гроб.
Кайрадис продължаваше да ридае, ала вече не беше сама — с нея плачеше целият й народ.
Самотният глас се извиси отново, мелодията беше много близка до онази, която току-що бе отшумяла в небитието. Това наистина беше така за несвикналото ухо на Гарион, но всъщност имаше промяна: с присъединяването на останалите гласове тя ставаше все по-осезаема, все повече нови акорди се присъединяваха към основния мотив и в края на песента дълбоката печал изгуби част от могъществото си и изпепеляващата мъка зазвуча по-приглушено.
Песента започна отново, ала този път гласът не беше сам, мелодията отекваше с тътена на целия хор, чиято триумфална вяра разтърсваше и завладяваше небесната твърд. Песента си оставаше същата, но онова, което бе започнало като траурен марш, сега ликуваше.
Кайрадис хвана ръката на Тот, постави я нежно на безжизнените му гърди, приглади разрошената коса на немия гигант и посегна да докосне мокрото от сълзи лице на Дурник, за да го утеши.
А после пророчицата се изправи. Вече не плачеше. Страховете на Гарион се изпариха — също като мъглата, прогонена от топлите лъчи на слънцето.
— Върви! — каза решително тя и посочи вече неохранявания портал. — Най-важният миг наближава. Върви, Дете на Светлината, върви и ти, Дете на Мрака. Идете в пещерата — там всеки трябва да посочи своя избор, който никога повече не може да бъде променен. Елате с мен на Мястото, което вече не съществува — там ще се реши съдбата на човечеството. — И като изрече това, пророчицата тръгна напред с решителни стъпки.
Гарион се оказа безсилен пред този чист и ясен глас и пое редом с облечената в блестящата си дреха Зандрамас, следвайки стройната, нежна фигура на пророчицата. Когато влязоха, кралят на Рива видя как Детето на Мрака посегна да докосне бронята на дясното му рамо и с иронично задоволство отбеляза, че силите, ръководещи тази среща, не са особено сигурни в себе си. Те бяха издигнали преграда между него и магьосницата от Даршива. Незащитеното й гърло се намираше съвсем близо до ръцете му, копнеещи от желание за разплата, ала невидимата стена я пазеше така, сякаш тя се намираше на обратната страна на луната. Някакво дълбоко вкоренено в съзнанието чувство му подсказваше, че неговите приятели го следват, а Геран и треперещият Отрат вървят след Зандрамас.