— Не трябва всичко да свърши така, Белгарион от Рива — прошепна магьосницата. — Нима ние, най-могъщите на този свят, ще се оставим на случайния избор, направен от това момиче с болен ум? Нека сами изберем бъдещето си! Така и двамата ще станем богове. Ще отхвърлим с лекота властта на УЛ и всички останали божества, после двамата ще царуваме заедно над целия свят. — Светлинките под кожата й започнаха да се въртят все по-бързо, а очите й се изпълниха с червено сияние. — Като станем богове, ти ще можеш да се отървеш от своята смъртна съпруга, която дори не е човешко същество, и двамата с теб ще можем да се съберем в едно семейство. Аз ще зачена от теб, Белгарион, и ще дам живот на цяла раса от богове. Двамата ще се радваме на удоволствия, които никой смъртен не би могъл да изпита. Ще ти харесам, владетелю на Рива, ще ти харесам, както се харесвам на всеки мъж. Ще изпълня дните ти с блаженство, достойно за боговете, и двамата ще поделим Светлината и Мрака помежду си.
Гарион беше изплашен, дори почувства известно страхопочитание пред решимостта на Детето на Мрака. Зандрамас беше неумолима и твърда като диамант. Кралят на Рива прозря: тя никога нямаше да се промени, защото бе неспособна на това. В следващия миг той достигна до едно важно заключение: светлината можеше да се променя, сам денят беше доказателство за това, ала мракът — не можеше. Едва сега риванският крал прозря същността на вековното разделение, разкъсало вселената на две. Тъмнината бе неизменно състояние, докато светлината бе движение, стремящо се към вечно развитие. Мракът стоеше окован в черупката на своята съвършена неизменност, докато светлината продължаваше да се движи, стремейки се към съвършенство. Когато Гарион най-сетне проговори, думите му не бяха отговор на греховното предложение на Зандрамас, а бяха насочени към самия Дух на Мрака:
— Всичко ще се промени, разбираш ли? — рече той. — Не си в състояние да направиш нищо, което би ме накарало да изгубя вярата си в това. Торак искаше да стане мой баща, сега Зандрамас ме желае за свой съпруг. Отказах на Торак, отказвам и нея. Не ще успееш да ме заключиш в клетката на неподвижността. Ако успея да променя най-малкото нещо в света, ти вече си загубил. Ако искаш, иди и се опитай да спреш прилива, но ме остави да сторя онова, за което съм дошъл тук.
Въздишката, разнесла се в отговор от устата на Зандрамас, не беше човешка. Просветлението, осенило съществото на Гарион, засегна самото сърце на Мрака, а не просто неговия инструмент. Той долови чуждата мисъл — лека като птиче перо, — която се опитваше да проникне в него, но не направи опит да го прогони.
Зандрамас изсъска, очите й пламнаха в дива омраза.
— Не видя ли вече онова, което търсеше? — попита Гарион.
Гласът, долетял в отговор от устните на Зандрамас, беше сух и равен:
— Ще ти се наложи да направиш своя избор, бъди сигурен.
Гласът, който отговори вместо Гарион, също беше сух и хладен и не принадлежеше на риванския крал.
— Има още много време — отвърна той. — Човекът, когото съм избрал за свой инструмент, сам ще избере кога да направи своя избор.
— Хитър ход, но той не означава края на играта.
— Разбира се, че не. Последният ход е оставен в ръцете на пророчицата от Кел.
— Така да бъде тогава!
Вървяха по дълъг коридор, изпълнен с миризма на плесен.
— Много мразя такива работи — разнесе се недоволното мърморене на Силк някъде зад гърба на Гарион.
— Всичко ще се оправи — успокои го Велвет. — Нищо няма да ти се случи. Няма да го позволя.
Коридорът ги изведе в подземна пещера. Стените й бяха грапави и неправилни, което показваше, че тя не е изградена от човешка ръка, а има естествен произход. По отсрещната стена се стичаше вода и се събираше в тъмно малко езерце на пода. В пещерата миришеше на влечуго, носеше се и зловоние от разлагащо се месо. Подът беше покрит с оглозгани кости. По някаква ирония на съдбата бърлогата на бога на драконите бе станала дом на самия дракон. В негово лице мястото бе намерило най-сигурния пазач.
Откъм близката страна се издигаше огромен трон, издялан в монолитната скала, а пред него бе изграден един от вече до болка познатите олтари. На олтара лежеше продълговат камък, малко по-голям от човешка глава, и сияеше с грозна червена светлина. От другата страна на олтара се търкаляше човешки скелет, чиято ръка все още беше протегната с копнеж към камъка. Гледката накара Гарион да се намръщи. Може би ставаше дума за някое от жертвоприношенията на Торак, или пък човекът бе станал жертва на дракона? После кралят на Рива отгатна истината. Това беше ученият от Мелцена, който беше откраднал Сардиона и беше избягал от университета, за да го донесе тук и да умре в безсмислено обожание на камъка, отнел живота му.