— Отблъсни я — заповяда той на Кълбото. От острието се стрелна могъщ син пламък, ала се разцепи на две, сблъсквайки се с тъмния облак, обгръщащ фигурата на Зандрамас. — „Направи нещо!“ изкрещя мислено кралят на Рива.
„Нямам право да се намесвам“ — отвърна гласът.
— Зандрамас, нима това е върхът на твоите възможности? — попита спокойно Поледра. Гарион често бе долавял същите нотки в гласа на леля Поул, ала никога думите на Поулгара не бяха звучали с такава непоколебима решителност. Сякаш съвсем безразлично Поледра вдигна ръка и освободи цялата сила на волята си. Мощта й едва не го накара да изгуби равновесие. Тъмният облак, обгръщащ Зандрамас и Геран, изчезна, но магьосницата продължи все така сигурно да пристъпва напред.
— Ще убиеш ли собствената си рожба, кралю на Рива? Ти не би могъл да удариш мен, без това да унищожи него.
„Не мога! — изкрещя мислено Гарион и очите му се напълниха със сълзи. — Не мога!“
„Длъжен си! Предупредиха те, че това може да се случи. Ако тя успее и постави ръката на сина ти върху Сардиона, със сигурност би предпочел Геран да бъде мъртъв. Гарион, направи онова, което си длъжен!“
Ридаейки неудържимо, Гарион вдигна меча. Геран го гледаше спокойно, в очите му не се появи страх.
— Недей! — Се’Недра изтича по каменния под на пещерата и се хвърли пред Зандрамас. Лицето й беше мъртвешки бледно. — Ако искаш да убиеш рожбата ми, Гарион, ще трябва първо да погубиш мен! — изплака тя отчаяно.
— Още по-добре! — доволно се изсмя Зандрамас. — Нима ще убиеш и сина, и съпругата си? Ще смогнеш ли да живееш с този грях, кралю на Рива?
Лицето на Гарион се изкриви в мъчителна агония, ала той стисна още по-здраво дръжката на пламтящия меч. Само един замах беше достатъчен да разруши живота му.
Стиснала ръката на Геран, Зандрамас го изгледа невярващо.
— Не би го сторил! — възкликна тя. — Не си способен на такова нещо!
Гарион стисна зъби и вдигна меча още по-високо. Все още неспособна да повярва, Зандрамас потрепера от страх и се отдръпна, ужасена от пламтящото оръжие.
— Сега, Се’Недра! — изплющя като бич гласът на Поледра.
Кралицата на Рива, напрегната като пружина под привидната поза на безмълвно примирение пред съдбата, литна напред, само с един скок стигна Зандрамас, изтръгна Геран от ръцете на магьосницата и побягна към Поулгара, притиснала момченцето до гърдите си.
Зандрамас изрева и се опита да я последва с изкривено от злоба лице.
— Недей, Зандрамас! — извика Поледра. — Ако помръднеш, ще те погубя! Ако аз не успея, ще го стори Гарион. Ти заяви категорично намерението си, направи своя избор и сега вече не си Детето на Мрака, а просто обикновен гролим. Вече не е необходимо да бъдеш тук. Свободна си да си отидеш — или да умреш.
Зандрамас замръзна.
— Подлостта и опитите ти да се измъкнеш с хитрост не дадоха никакъв резултат, Зандрамас. Вече нямаш избор. Ще се подчиниш ли на решението на пророчицата от Кел?
Магьосницата втренчи поглед в Поледра, лицето, по което блещукаха звездни светлинки, изразяваше страх и нарастваща, убийствена омраза.
— Е, Зандрамас, какво ще предпочетеш сега? Нима ще избереш сигурна смърт, след като си толкова близо до заветната цел? — Златистите очи на Поледра пронизваха магьосницата. — Разбира се, че няма! — продължи тя спокойно. — Та как би могла! Сигурна съм, че няма да го направиш, но искам да чуя думите от собствената ти уста. И така, Зандрамас, питам за последен път: ще приемеш ли решението на Кайрадис?
— Ще го приема! — процеди през зъби магьосницата.
24.
Гръмотевиците все още трещяха и раздираха небесата, вятърът, който придружаваше бурята, събирала сили още от сътворението на света, виеше на входа на пещерата. Докато прибираше меча в ножницата, Гарион успя да разтълкува абстрактните внушения на собственото си съзнание. Това му се беше случвало толкова често, че сега се питаше защо отново не бе очаквал подобен развой на събитията. Обстоятелствата го заставяха да вземе решение. Фактът, че сега бе заинтересован от заобикалящата го обстановка много повече, отколкото от самото решение, показваше, че е направил своя избор толкова отдавна и го е съхранил толкова дълбоко в съзнанието си, че сега въобще не се налагаше да го извиква на повърхността. За това имаше много основателна причина, призна той. Ако беше съсредоточил вниманието си върху предстоящия сблъсък, щеше само да се почувства по-нервен и неспособен да се съсредоточи. Щеше да отклони мислите си от наистина важното, хвърляйки се в ненужен анализ на възможните варианти. Това щеше да доведе единствено до колебание, което щеше да се превърне в агонизираща нерешителност. Правилен или не, изборът вече беше направен и нямаше никакъв смисъл да се тревожи повече за него. Сигурен беше, че решението му е обусловено не само от анализа на събитията, но и от чувствата, които изпитваше. В гърдите му се възцари спокойствие, родено от убедеността, че направеният избор е правилен, независимо дали е добър, или лош.