Въпреки че пурпурната светлина на Сардиона не беше особено силна, Гарион успя да заключи, че стените са от базалт. Те представляваха мозайка от безброй плоски повърхности и остри стърчащи ръбове, образувани от разрушаването на масивната скала. За разлика от стените, подът беше удивително гладък. Това се дължеше или на хилядолетията, през които тук бе текла вода, или беше дело на една-единствена мисъл на Торак, пребивавал тук, когато се бе противопоставил и после бе отхвърлил властта на УЛ — своя баща. Водата, стичаща се в малкото езерце, бе истинска загадка. Това беше най-високата точка на рифа — логиката изискваше водата да е някъде долу, а не чак тук горе. Белдин или Дурник сигурно биха могли да обяснят това явление.
И тъй като Сардионът беше единственият източник на светлина в мрачната пещера, той неминуемо привлече погледа му. Ктраг Сардиус не беше надарен с красота. Повърхността му се състоеше от редуващи се оранжеви и млечнобели ивици, плътно вплетени една в друга. Сега към тях се прибавяха и ярките сини лъчи, които излъчваше Кълбото. Сардионът беше гладък и лъскав също както Камъка на доброто. Алдур беше полирал Кълбото, но чия ли ръка беше направила това със Сардиона? Може би някой незнаен бог или може би някое древно племе праисторически люде, предшественици на човека, бяха оставали приведени безброй години пред камъка с животинско упорство, за да огладят оранжево-бялата повърхност с грубите си мазолести ръце, приличащи по-скоро на лапи? С пръсти, завършващи с изпочупени черни нокти, тези хора навярно бяха жертвали поколение след поколение, за да изпълнят тази неразбираема задача. Дори такива лишени от развит разум същества със сигурност бяха чувствали огромната мощ на камъка и осъзнавайки силата му, навярно го бяха приемали за божество или в най-лошия случай се бяха отнасяли към него като към предмет, принадлежал на Бога. Възможно ли бе изглаждането на повърхността му да е било някаква форма на преклонение?
След това погледът на Гарион започва да обхожда лицата на спътниците му — познатите лица на приятелите, които, следвайки своята съдба, предначертана от звездите още в деня на сътворението на света, бяха дошли с него тук в този ден и час. Смъртта на Тот беше отговорила на единствения въпрос, останал без отговор — и сега всичко беше отишло на мястото си.
Кайрадис, чието лице беше все още окъпано от сълзи и пребледняло от дълбока скръб, пристъпи към олтара и се обърна към тях.
— Часът скоро ще удари — обяви тя с чист и спокоен глас. — Сега Детето на Мрака и Детето на Светлината трябва да направят своя избор. Всичко трябва да бъде готово, когато настъпи моментът на моя Избор. И двамата знайте, че след като вземете решение, връщане няма.
— Моят избор беше направен още при сътворението на света — заяви Зандрамас. — Името на сина на Белгарион се носеше като ехо по безкрайните коридори на времето. Той е единственият, докоснал Ктраг Яска — камъка, който изгаря всеки, дръзнал да го докосне — с изключение на самия Белгарион. В мига, когато ръката на Геран докосне Ктраг Сардиус, той ще се превърне във всемогъщ бог. Неговата сила ще превъзхожда тази на всеки друг и той ще властва над сътворението и цялата вселена. Изправи се, Дете на Тъмнината, заеми мястото си пред олтара на Торак, за да дочакаш Избора на пророчицата от Кел! Щом тя избере теб, мигом протегни ръка и сграбчи своята съдба!
Тези думи бяха последната нишка, необходима на Гарион да изрече своето решение. В този миг риванският крал знаеше какъв е изборът, който отдавна беше направил в дълбините на съзнанието си, и разбираше защо той е единствено правилният. Геран пристъпи неохотно към олтара, спря и обърна към тях сериозното си лице.
— Дете на Светлината — каза Кайрадис, — сега е време и ти да направиш своя избор. Върху кого от своите приятели ще положиш бремето на отговорността?
Гарион не притежаваше усет за мелодраматичното. Се’Недра, а понякога дори леля Поул бяха способни да изтръгнат последния грам театралност от всяка напрегната ситуация. Кралят на Рива не беше като тях — практичен и обективен сендар по произход, той винаги предпочиташе нещата да протичат делово, без да привличат излишно внимание. Ала беше сигурен, че Зандрамас вече някак е успяла да разбере какъв ще бъде неговият избор. Освен това усещаше, че въпреки насила изтръгнатото признание, магьосницата в черната роба е все още способна да прибегне до някаква отчаяна хитрост. Трябваше по някакъв начин да наруши вътрешното й спокойствие, да я накара да се поколебае в решителния миг. Ако си дадеше вид, че се кани да направи погрешния избор, Зандрамас щеше да ликува предварително, убедена, че вече е спечелила. Тогава, в последния възможен момент, той щеше да избере онова, което смяташе за правилно. Внезапното разочарование на магьосницата най-вероятно щеше да му даде така необходимото моментно предимство, което щеше да му позволи да й противодейства. Без да привлича внимание, Гарион още веднъж огледа внимателно местата на Зандрамас, Геран и Отрат. Геран стоеше на десет стъпки пред олтара, а Зандрамас беше на не повече от три стъпки зад него. Отрат се беше свил от страх, притиснал гръб в грапавата отсрещна страна на пещерата.