Геран използва момента, затича на здравите си крачета и се хвърли в прегръдката на майка си. Се’Недра, ридаеща от радост, го притисна в обятията си.
— Ще му се случи ли нещо? — попита Гарион, поглеждайки Ерионд. — Та нали все пак той е Детето на Мрака?
— Гарион, вече няма Дете на мрака — отвърна Ерионд. — Синът ти е в безопасност.
Гарион изпита огромно облекчение. Още в мига, когато Кайрадис направи своя избор, кралят на Рива бе почувствал нещо могъщо, усещане за нечие присъствие, така характерно за моментите, когато бе заставал лице в лице с някое божество. Това го накара да се вгледа по-внимателно в Ерионд и внезапно усещането се засили.
Дори външният вид на младия му приятел се беше променил. Само преди миг той изглеждаше обикновен момък. Сега Ерионд приличаше на негов връстник, макар че лицето му имаше излъчване, неподвластно на времето. Изражението, което неотдавна разкриваше чаровна невинност, сега изглеждаше сериозно, дори мъдро.
— Тук ни остава да свършим едно-единствено нещо, Белгарион — подхвана той със сериозен тон, после направи знак на Закат и внимателно предаде все още плачещата Кайрадис в ръцете на малореанеца. — Погрижи се за нея, моля те! — рече Ерионд.
— Ще го сторя, дори ако трябва да заплатя за това с живота си, Ерионд — закле се императорът на Малореа и поведе момичето към останалите.
— Сега, Белгарион — продължи Ерионд, — дай ми Кълбото на моя брат от дръжката на меча, принадлежал на Желязната хватка. Време е да довърша онова, което започнахме тук.
— Разбира се — отвърна Гарион, протегна ръка през рамо и отпусна длан върху дръжката на меча. — Хайде, свободен си! — рече той на Кълбото. Камъкът остана в ръката му и той го подаде на младия бог.
Ерионд взе искрящия син камък, обърна се и погледна Сардиона, после очите му отново спряха върху Кълбото. Изразът му бе необясним, докато наблюдаваше двата камъка, предизвикали разделянето на цялата вселена. За миг Ерионд вдигна глава и после изрече със спокоен глас:
— Нека бъде така!
След това, за ужас на Гарион, младият бог стисна Кълбото още по-здраво и съвсем преднамерено го пъхна заедно с ръката си в пламтящата сърцевина на Сардиона.
Червеникавият камък сякаш потрепери. Също като Ктучик в последния миг от своя живот, Сардионът първо се разшири, после се сви. След това за последен път увеличи размерите си и — точно както се бе случило с Ктучик — избухна. Ала експлозията бе обгърната в невидима сфера, невъобразим глобус от енергия, която най-вероятно идваше или от Кълбото, или от волята на Ерионд, или от някакъв друг източник. Гарион знаеше, че ако тази огромна сила я няма, целият свят ще се срине из основи, пометен от енергията, освободена в това тясно затворено пространство.
Въпреки че безсмъртното, неподлежащо на унищожение тяло на Ерионд смекчи частично последиците от взрива, катаклизмът имаше титанични размери. Силата му запрати всички по пода. Върху главите им се изсипа дъжд от камъни. Подобното на пирамида островче — единственото, което бе останало от планините на Корим — бе разтърсено от могъщо земетресение, надминаващо по сила дори онова, което бе разрушило Рак Ктхол. В затвореното пространство на пещерата се разнесе невероятен тътен. Гарион се претърколи по пода и закри с обвитото си в броня тяло Геран и Се’Недра. Забеляза, че приятелите му направиха като него, защитавайки своите любими.
Земята продължи да се гърчи в конвулсии. Онова, което лежеше на олтара и в което Ерионд бе пъхнал ръката си, вече не беше Сардионът, а сфера от енергия, стотици хиляди пъти по-ярка от слънцето.
Все така спокоен, Ерионд извади Кълбото от огнената топка, която преди броени минути бе Сардионът. Сякаш заедно с Кълбото на Алдур от вътрешността на камъка бе изтръгната последната сила, която запазваше формата му и го задържаше на това място. Ослепително искрящите късове от Ктраг Сардиус литнаха стремително във въздуха, пробиха си път през тавана на пещерата и разкъсаха върха на тресящата се пирамида, разпращайки огромни скали във всички посоки, сякаш бяха просто мънички речни камъчета.
Внезапно блесналото над главите им небе бе озарено от светлина — по-могъща от тази на слънцето, — простираща се от хоризонт до хоризонт. Парчетата от Сардиона литнаха към небесния свод и скоро се стопиха в ярката светлина.
Зандрамас нададе нечовешки рев, подобен на вой, изтръгнал се от гърлото на ранено животно. Гърчещият се блед силует бе единственото нещо, напомнящо за тялото й, което се мяташе, обхванато от мъчителни конвулсии.