— На какво точно искаш да станем свидетели? — попита Се’Недра.
— Ярблек ще ме продаде.
— Вела! — възмути се Се’Недра. — Това е отвратително!
— О, я остави това — прекъсна я танцьорката, огледа се и продължи: — Всички ли сте тук?
— Всички — отвърна Белгарат.
— Чудесно — възкликна тя, скочи от седлото и седна на тревата, кръстосвайки крака. — Да се захващаме за работа. Ти, Белдин, Фелдегаст или както там се наричаше — преди време в Малореа каза, че искаш да ме купиш. Това сериозно ли си го мислеше?
Белдин примигна.
— Ами — поколеба се той, — мисля, че наистина исках…
— Да или не, Белдин? — прекъсна го остро тя.
— Добре де, да, така беше. Ти си хубаво момиче, пък и в псувните и ругатните много те бива.
— Чудесно! И каква сума беше готов да предложиш?
Белдин се задави и лицето му внезапно почервеня.
— Не ми губи времето, Белдин! — скара му се тя. — Нямам цял ден за губене. Предложи някаква сума на Ярблек.
— Ти сериозно ли говориш? — възкликна Ярблек.
— По-сериозно от всеки друг път в живота си. Та колко смяташ да предложиш за мен, Белдин?
— Вела — възрази търговецът. — Това са пълни глупости.
— Млъкни, Ярблек! И така, Белдин, колко?
— Всичко, което притежавам — отвърна магьосникът и я погледна учудено.
— Това е прекалено относително. Посочи някаква точна цифра, не можем да се пазарим, без да започнем от нещо.
Белдин почеса сплъстената си брада и рече:
— Белгарат, още ли пазиш онзи диамант, който намери в Марагор преди нашествието на толнедранците?
— Да. Мисля, че е някъде в кулата.
— Там е и половината боклук от целия свят.
— Остави го на лавицата за книги край южната стена — помогна му Поледра. — Точно зад изгризаното от плъховете копие на Даринския сборник.
— Наистина ли? — изненада се Белгарат. — Ти пък откъде знаеш?
— Спомни си как ме нарече Кайрадис в Реон.
— „Жената, която наблюдава“ — така ли беше?
— Това отговаря ли на въпроса ти?
— Ще ми дадеш ли камъка на заем? — помоли се Белдин на брат си. — О, смятам, че изразът „ще ми го подариш ли“ би бил още по-подходящ. Съмнявам се, че някога ще успея да ти го изплатя.
— Разбира се, Белдин — отговори Белгарат. — Аз бездруго не го използвам.
— Можеш ли да ми го донесеш?
Белгарат кимна, съсредоточи се и протегна ръка напред. Диамантът, който се появи в дланта му, наподобяваше парче лед с бледорозов оттенък. Беше по-голям от ябълка.
— В името на зъбите, ноктите и краката на Торак! — ахна Ярблек.
— Бихте ли казали, о, вие двама нищожни славни люде със замъглени от алчност очи, че тази лъскава дреболия струва колкото тази прекрасна девица, която с такава увереност сте наумили да ми продадете? — рече Белдин и посочи камъка в ръката на своя брат вълшебник.
— Това е цена, стократно по-висока от най-огромната сума, плащана някога за жена, откакто свят светува — прошепна Ярблек, който гледаше камъка със страхопочитание.
— Това значи, че цената е подходяща — заключи триумфално Вела. — Ярблек, като се върнеш в Гар ог Надрак, ще разпространиш надлъж и шир тази новина. Искам през следващите сто години всяка жена в кралството да заспива със сълзи на очи, давейки се от завист за цената, на която съм била продадена.
— Ти си жестока жена, Вела — ухили се Ярблек.
— Това е въпрос на чест — заяви танцьорката и отметна катраненочерната си коса. — Видяхте ли, че не беше нужно чак толкова време? — Тя се изправи и изтупа прахта от ръцете си. — Ярблек, носиш ли документите за собственост над мен?
— Разбира се.
— Донеси ги, за да ме прехвърлиш на новия ми собственик.
— Вела, ще трябва да поделим цената между теб и мен — рече той и погледна тъжно розовия камък. — Ще е срамота обаче да разцепим на две този красавец.
— Задръж камъка за себе си — отвърна равнодушно танцьорката. — Той бездруго не ми трябва.
— Сигурна ли си?
— Задръж го и донеси документите, Ярблек.
— Съвсем ли си сигурна, Вела? — попита я още веднъж търговецът.
— През целия си живот не съм била по-сигурна за нещо.
— Но той е толкова грозен! Извинявай, но истината си е истина. Вела, какво те накара да избереш тъкмо него?
— Едно-единствено нещо — отвърна тя.
— И какво е то?
— Той може да лети. — Гласът на Вела бе изпълнен с възхищение.
Ярблек само поклати глава и се залови да тършува из дисагите на коня. След малко намери документите, донесе ги и ги прехвърли на името на Белдин.
— И какво да правя с тях? — попита недоволно гърбавият магьосник. Гарион разбра, че мърморенето му е само средство да прикрие чувствата, от които се страхуваше.