В каютата до кърмата имаше два комплекта бляскави рицарски доспехи, съвсем същите както онези при битката във Воу Мимбре.
— Трябва да ги облечете в Перивор — каза Кайрадис.
— Предполагам, че за това има някаква причина — отвърна Гарион.
— Наистина има. Когато приближим брега, двамата трябва да свалите забралата на шлемовете и в никакъв случай да не ги вдигате, докато сте на острова. Можете да го сторите само когато аз ви разреша.
— И няма да ни разкриеш каква е причината за това, нали?
Тя се усмихна и отпусна длан върху рамото му.
— Знай само, че трябва да стане така.
— Знаех си, че ще ми отвърне така — обърна се Гарион към Закат, отиде до вратата на каютата и извика: — Дурник! Имаме нужда от помощта ти.
— Но нали все още не трябва да слагаме доспехите? — попита го Закат.
— Обличал ли си някога такива?
— Не. Никога.
— Нужно е време, за да свикнеш с тях. Дори Мандорален мърмори по няколко часа, когато ги облича.
— Мандорален ли? Твоят приятел, мимбратският рицар?
Гарион кимна утвърдително.
— Той е защитникът на Се’Недра.
— Аз пък мислех, че нейният защитник си ти.
— Аз съм й съпруг. За рицарите важат различни правила. — Кралят на Рива огледа критично меча на Закат — твърде леко оръжие с тънко острие. — Той има нужда от по-голям меч, Кайрадис — обърна се Гарион към пророчицата.
— В шкафа ще намериш онова, което ти е необходимо, Белгарион.
— Тя мисли за всичко — отбеляза Гарион с кисела гримаса и отвори шкафа. В него имаше огромен меч с широко острие, който стигаше почти до раменете му. Кралят на Рива го вдигна с двете си ръце.
— Мечът ви, ваше величество — каза той и го подаде на Закат с дръжката напред.
— Благодаря, ваше величество — засмя се Закат, ала щом вдигна меча, отвори широко очи. — Зъбите на Торак! — изруга той и едва не изтърва огромното оръжие. — Наистина ли хората използват такива неща един срещу друг?
— И то твърде често. Това е едно от най-популярните развлечения в Арендия. Ако мислиш, че този меч е тежък, ще ти дам да вдигнеш моя. — След това Гарион изведнъж си спомни нещо и безапелационно се обърна към Кълбото: — Събуди се!
В шепота на скъпоценния камък се промъкнаха обидени нотки.
— Не преувеличавай, моля те — рече настойчиво Гарион. — Мечът на приятеля ми е прекалено тежък за него. Нека го направим по-лек — ала постепенно. — Риванският крал впери поглед в Закат, който се опитваше да повдигне оръжието. — Още малко по-лек — нареди той на Кълбото.
Острието на меча бавно започна да се изправя нагоре.
— Сега какво ще кажеш? — попита Гарион.
— Може би ще трябва да го направиш още малко по-лек — изсумтя Закат.
— Направи го! — каза Гарион на Кълбото.
— Така е по-добре… — въздъхна Закат. — Мислиш ли, че наистина е безопасно да приказваш на скъпоценния камък с такъв тон?
— Трябва да проявявам твърдост. Понякога той реагира като куче или кон… дори и като жена.
— Няма да забравя тази твоя забележка, крал Белгарион — изрече хладно Кайрадис.
Той се засмя.
— Въобще не очаквам, че ще го направиш, света пророчице.
— Точка за теб, приятелю — каза Закат.
— Виждаш ли колко е полезно да си с мен? — засмя се Гарион. — О, ще те направя истински алорн, ще видиш.
11.
Корабът продължаваше да се движи срещу вятъра. Когато стигнаха на около три левги от пристанището, над мачтите се появи албатрос: носеше се на широко разперените си криле във въздуха. Птицата издаде един-единствен писък и в отговор Поулгара наведе глава. След това албатросът полетя пред кораба, сякаш му показваше пътя.
— Нима не е странно? — рече Велвет. — Тази птица прилича точно на албатроса, който видяхме на път към остров Веркат.
— Не, скъпа, не прилича — отвърна й Поулгара. — Това е същият албатрос.
— Невъзможно е, лейди Поулгара. Това стана в другия край на света.
— Разстоянието няма никакво значение за птица с такива криле.
— Какво прави той тук?
— Върши някаква своя работа.
— О, и каква?
— Албатросът предпочете да не ми разкрива това и би било неучтиво от моя страна да го разпитвам.
Закат се разхождаше по палубата, опитвайки се да привикне с доспехите.