— Не, не мисля — възрази Гарион. — Според мен Кайрадис не е дошла, за да пътува с нас, по-скоро целта й е да наблюдава Закат. На него му предстои да извърши нещо изключително важно и пророчицата не желае той да изостане или да се изгуби някъде.
Силк изсумтя, после попита Белгарат:
— Къде смяташ да търсиш онази карта, която трябва да откриеш?
— Вероятно в някоя библиотека — отговори старият вълшебник. — Тази карта е поредната загадка, а досега имах добрия шанс да попадам на останалите в различни библиотеки. Гарион, опитай се да убедиш барона да ни заведе в кралския двор в Дал Перивор. Библиотеките в кралските палати обикновено са най-богатите в страната.
— Разбира се — съгласи се Гарион.
— Все пак искам да видя онзи магьосник. Силк, имаш ли представителство в Дал Перивор?
— Боя се, че не, Белгарат. Тук няма нищо ценно, с което си струва да търгува човек.
— Е, няма значение. Ти си търговец, а на острова без съмнение ще има други като теб. Разговаряй за бизнес с тях. Кажи им, че искаш да направиш промяна в маршрутите за доставка на стоки. Огледай внимателно всяка карта, която ти падне Подръка. Знаеш какво търсим.
— Ти прибягваш до измама, Белгарат — изръмжа Белдин.
— Какво имаш предвид?
— Кайрадис каза съвсем ясно, че именно ти трябва да намериш картата.
— Просто възлагам отговорност другиму, Белдин. Това е напълно законно.
— Не мисля, че тя ще го възприеме по този начин.
— Можеш да й обясниш, ти винаги си бил по-убедителен от мен.
На път към столицата правеха чести почивки: според Гарион това беше преди всичко с цел да щадят конете, отколкото поради някаква друга причина. Конете на Перивор не бяха едри и им беше трудно да носят мъже, облечени в пълно бойно снаряжение. Затова едва след няколко дни се изкачиха на билото на един хълм и пред очите им се откри пристанищният град, който бе столицата на Перивор.
— Дал Перивор — обяви гордо баронът. — Истинското сърце и средището на короната на острова.
Гарион веднага забеляза, че претърпелите корабокрушение аренди, които бяха пристигнали на този бряг преди две хиляди години, очевидно са положили извънредни усилия да изградят копие на Воу Мимбре. Градската стена беше дебела, висока и жълта, а по кулите се вееха дълги и тесни пъстроцветни знамена.
— Откъде намерихте жълти камъни за стената, милорд? — обърна се Закат към барона. — Докато пътувахме насам, не видях подобни скали.
Баронът се изкашля леко, сякаш се извиняваше и обясни:
— Стената е боядисана, господин рицарю.
— Защо сте си дали този труд?
— За да ни напомня Воу Мимбре — отвърна малко тъжно баронът. — Нашите прадеди изпитвали силна носталгия към Арендия. Воу Мимбре е най-скъпоценният камък в короната на нашата прародина и златната му градска стена разпалва кръвта ни, макар че се намира на хиляди мили оттук.
— О, разбирам — отвърна Закат.
— Обещах ви, господин рицарю — заговори баронът на Гарион — че с удоволствие ще заведа вас и вашите спътници в кралския палат, където нашият владетел без съмнение ще ви приеме с почести и ще ви предложи гостоприемството си.
— Отново сме ви задължени, милорд — отвърна Гарион.
Баронът се усмихна лукаво.
— Искам да ви призная, господин рицарю, че мотивите ми не са продиктувани единствено от великодушие. Ще придобия голямо уважение от страна на двора, представяйки пред владетеля непознати рицари, натоварени с изпълнението на благородна цел.
— Всичко е наред, приятелю — засмя се Гарион. — Така всички ще бъдат доволни.
Палатът беше почти идентичен с този във Воу Мимбре — вътрешна крепост с високи стени и яка укрепена порта.
— Сега поне не мисля, че дядо ще трябва да посади и отгледа дърво за броени часове пред градската стена — измърмори Гарион на Закат.
— Какво?
— Когато отидохме за пръв път във Воу Мимбре, рицарят, отговарящ за портата на града, не повярва на Мандорален, че дядо е Белгарат. Тогава дядо взе една вейка, заплела се в опашката на коня му, превърна я в ябълка и тя порасна на площада пред двореца. След това заповяда на скептичния рицар до края на живота си да се грижи за нея.
— А рицарят подчини ли се?
— Мисля, че да. Мимбратите се отнасят много сериозно към такива заповеди.
— Странни хора.
— О, да, наистина са такива. Трябваше да принудя Мандорален да се ожени за жената, която обичаше от детските си години, и същевременно се наложи да прекъсна една война.
— Как е възможно да прекъснеш война?
— Отправих заплахи към враждуващите страни и смятам, че те се отнесоха към тях сериозно. — Кралят на Рива се замисли за миг. — Гръмотевичната буря, която предизвиках, сигурно също помогна — добави той. — Както и да е — Мандорален и Нерина се обичаха от години и страдаха безмълвно през цялото време — разбира се, това беше красиво. Най-сетне на мен ми омръзна да ги гледам как се измъчват и ги принудих да престанат. Отправих още няколко заплахи. В крайна сметка нали имам този огромен меч. — Гарион посочи с палец към раменете си. — Понякога той привлича вниманието на хората.