— Нима предлагаш да изгубим преднамерено? — попита невярващо Закат.
— Да, приблизително е така.
— Никога през живота си не съм губил състезание.
— С всеки ден започваш да приказваш все повече като Мандорален — въздъхна Гарион.
— Освен това — продължи Закат — мисля, че пропускаш нещо важно. Ние сме могъщи рицари, посветили се на благородна цел. Ако не дадем най-доброто от себе си, Нарадас ще проглуши ушите на краля с всякакви намеци и грозни съмнения в почтеността ни. От друга страна — ако победим, ще го сравним със земята.
— Да победим ли? — изсумтя Гарион. — Ти наистина напредна много бързо в боя с копие, но рицарите, които ще се изправят срещу нас, се занимават с това цял живот.
— Защо не постигнем компромис? — попита лукаво Закат.
— Какво си наумил?
— Ако победим в турнира, кралят не може да ни откаже нищо, което го помолим, нали?
— Обикновено е така.
— В такъв случай той ще е повече от щастлив да позволи на Белгарат да погледне онази карта — или пък може да принуди Нарадас да му я покаже.
— Хм, може би си прав.
— Ти си вълшебник. Можеш да направиш така, че да победим, нали?
— Нима ме караш да прибягвам до измама?
— Много си непоследователен, Гарион. Първо предложи сами да паднем от конете — това също е измама, нали? Виж какво ще ти кажа, приятелю. Аз съм императорът на Малореа и ти давам разрешение да ги измамиш. Има ли някакъв начин да го направиш?
Гарион се замисли и не след дълго си спомни нещо.
— Помниш ли, когато ти разказах, че ми се наложи да прекъсна цяла война, за да накарам Мандорален и Нерина да се оженят?
— Да.
— Чуй как го направих. Повечето копия рано или късно се счупват. В края на турнира около забитите в земята прътове ще има трески до коляно. Но в деня, когато прекъснах онази война, моето копие не се счупи — бях го обвил в непреодолима сила. Това ми свърши много добра работа. Този ден никой — дори най-най-добрите рицари — не можа да се задържи на седлото.
— Струва ми се, че каза друго нещо — че си предизвикал гръмотевична буря.
— Това стана малко по-късно. Двете армии бяха изправени една срещу друга на бойното поле. Дори мимбратите не биха се впуснали в атака, когато светкавиците изравят огромни дупки в тревата. Не са чак толкова глупави.
— Постигнал си наистина нещо забележително! — засмя се Закат.
— Наистина се позабавлявах малко — призна Гарион. — Не се случва прекалено често един човек да смири две армии. Но след това си имах големи неприятности. Когато предизвикаш промени във времето, никога не можеш да бъдеш сигурен какви последствия може да има това. Дядо беше буквално вбесен. Нарече ме с какви ли не имена, след които „дръвник“ звучеше най-меко.
— Спомена за някакви бариери. Какво точно представляват те?
— В земята се забиват греди и отгоре закрепват пръти. Рицарите, които участват в схватката, яздят в галоп един срещу друг от двете им страни, та конете да не се сблъскат. Добрите жребци са скъпи. О, това ми напомня за друго нещо. Ние имаме още едно преимущество. Нашите коне са доста по-едри и по-силни от местните.
— Прав си. Но въпреки това бих се чувствал по-спокоен, ако прибегнеш до измама.
— Сигурно ще го направя. Дори да победим по законния начин, ще получим толкова натъртвания, че ще трябва да сме на легло цяла седмица. А трябва да се явим на онази среща — ако въобще открием къде ще се състои тя.
Полето, където щеше да се състои турнирът, беше украсено с пъстроцветни знамена и ленти, които плющяха на вятъра. Беше издигната трибуна за краля, придворните дами и благородниците на преклонна възраст, които не можеха да участват в схватките. Обикновените граждани стояха от другата страна на прътовете. Двама облечени в пъстри дрехи фокусници развличаха тълпата, а рицарите се подготвяха за предстоящите битки. Палатки на ивици, оцветени с всички багри на дъгата, се издигаха от двете страни на прътовете — това бяха местата, където майстори поправяха повредените доспехи на благородните бойци; тук щяха да бъдат откарвани и ранените — зад брезента те можеха да страдат, без никой да ги вижда — защото ако зрителите наблюдаваха стенания и гърчещи се от болка тела, удоволствието им от прекрасния следобед неминуемо щеше да пострада.
— Веднага се връщам — каза Гарион на Закат. — Искам да поговоря малко с дядо. — После слезе от коня си, прекоси яркозелената трева и отиде в края на трибуната, където седеше Белгарат. Старият вълшебник беше облечен в снежнобяла роба и се беше намръщил недоволно.