— Не спирай да атакуваш! — извика Гарион и двамата продължиха неотклонно своя щурм срещу звяра. — Опитай се да съсечеш крилете й! — изкрещя отново Гарион. — Не й позволявай да се измъкне!
Малореанецът и риванският крал насочиха ударите си към крилата на чудовището, ала здравата като метална броня кожа осуетяваше усилията им. Звярът се издигна тромаво във въздуха, от грозната му паст продължаваха да бълват пламъци, от многобройните рани шуртеше кръв. Изведнъж, надавайки пронизителен писък, той отлетя на изток.
Белгарат, който беше възвърнал човешкия си образ, закрачи към тях, позеленял от гняв.
— Да не сте си изгубили ума! — изкрещя той на двамата мъже. — Казах ви да внимавате!
— Положението стана много напрегнато и нещата излязоха от контрол — отговори задъхано Закат. — Нямахме друг избор. — той погледна риванския крал. — Отново спаси живота ми, Гарион. Изглежда, това ти стана навик.
— Просто се наложи — отговори Гарион и останал без сили, се отпусна на земята. — Ала ще трябва да тръгнем по следите й. Ако не го направим, тя сама ще връхлети върху нас.
„Не мисля така — намеси се вълчицата. — Имам богат опит с ранени зверове. Забихте пръти в хълбоците й, извадихте едното й око, съсякохте муцуната и предната й лапа със страшен огън. Тя ще се върне в бърлогата си и ще остане там, докато оздравее — или умре.“
Гарион бързо преведе думите й на Закат.
— И все пак, драконът е жив, а това е проблем за нас — каза императорът на Малореа. — Как ще убедим краля, че сме прогонили завинаги чудовището от острова? Ако го бяхме убили, нямаше да имаме повече задължения, но сега кралят — с Нарадас, който винаги ще шушне в ухото му какво да прави — може да настоява да останем тук, докато не се убеди, че драконът няма да се върне.
Белгарат се намръщи.
— Мисля, че Кайрадис имаше право — каза той. — Драконът не се държеше така, както подобава на дивите твари. Всеки път, щом Гарион го удареше с пламтящия меч, цялото му тяло трепваше.
— Нима твоето не би треперило по същия начин?
— Има малка разлика. Самият дракон дори не би усетил пламъците. Той беше направляван от нещо — нещо, което Кълбото е в състояние да нарани. Ще говоря с Белдин по този въпрос, когато се приберем в двореца. Щом вие двамата си отдъхнете малко, веднага ще отидем при конете. Искам да се върна в Дал Перивор и да видя онази карта.
15.
На разсъмване, когато се завърнаха в двореца, за своя изненада завариха почти всички будни. Вълна от възклицания премина през тронната зала, когато Гарион и Закат влязоха. Ризницата на Гарион беше обгорена и почервеняла от кръвта на дракона. Туниката на Закат беше овъглена, а от едната страна на бронята му личаха следи от големи зъби. Състоянието на доспехите им беше безмълвно свидетелство за сериозността на битката.
— Мои славни воини! — ликуващо извика кралят и Гарион си помисли, че кралят е заключил, че щом се връщат живи, сигурно са успели да убият дракона.
— През всичките години, в които този ужасен звяр опустошаваше нашето кралство — заговори кралят, — за пръв път някой го принуждава да избяга.
После, забелязал учудения поглед на Белгарат, владетелят поясни:
— Няма и два часа, откакто видяхме дракона да лети над града, пищейки от болка и страх.
— Накъде се отправи той, ваше величество? — попита Гарион.
— За последен път са го забелязали да лети към морето, господин рицарю, а както всички знаят, леговището му е някъде на запад. Наказанието, което му наложихте вие и вашият храбър другар, го е прогонило от кралството. Несъмнено той ще потърси подслон в някоя пещера и там ще си ближе раните. Сега, ако ви е угодно, нашите уши жадуват да чуят разказа за случилото се.
— Позволете — рече Белгарат и пристъпи напред. — Двамата воини са скромни мъже, ваше величество, както подобава на благородството им. Опасявам се, че ще бъдат сдържани в описанието на подвига си, за да не се покажат самохвалковци. Може би е по-добре аз да разкажа за сблъсъка вместо тях, за да може ваше величество и членовете на този съвет да получат по-вярна представа за това, което се случи.