— Добре казано, господин Гарат — отвърна кралят. — Истинската скромност е венецът на всеки мъж с благородническо потекло, но тя наистина, както казвате, често скрива величието на такава битка. Моля ви, продължавайте.
— Откъде да започна? — замисли се Белгарат. — Хм, да. Както ваше величество добре знае, навременното предупреждение на господин Ерезел, че драконът опустошава селото Дал Еста, ни накара да действаме незабавно. Веднага щом напуснахме тази зала, се качихме на конете и препуснахме с голяма бързина към това село. Там горяха огромни огньове — живо свидетелство за огнения дъх на дракона, а добитъкът и голяма част от хората бяха вече убити и частично изядени от звяра, за който всяка плът представлява храна.
— Жалко — въздъхна кралят.
— Съчувствието му е много красиво — прошепна Закат на Гарион, — но се чудя дали би бръкнал в хазната, за да помогне на селяните да построят отново домовете си.
— Искаш да кажеш да върне обратно част от данъците, след като е положил толкова усилия да ги измъкне от народа си? — подигравателно попита Гарион. — Едва ли.
— Двамата воини разучиха внимателно земите около селото — разказваше Белгарат. — И скоро откриха дракона, който в този момент се хранеше с телата на стадо коне.
— Аз видях само един — прошепна Закат.
— Понякога той разкрасява нещата, за да направи историите си по-вълнуващи — обясни му Гарион също шепнешком.
Белгарат се оживи.
— Следвайки моя съвет — каза той скромно, — двамата защитници на вашето кралство спряха, за да обмислят положението. Всички веднага разбрахме, че вниманието на дракона е изцяло погълнато от зловещия му пир и че поради своите гигантски размери и свирепост чудовището е изоставило всякакви мисли за бдителност. Рицарите се разделиха и обградиха хранещия се дракон, за да го нападнат от две страни, като се надяваха да го пронижат смъртоносно. Придвижваха се бавно, стъпка по стъпка, защото, макар да са най-смелите мъже, които познавам, те не са безразсъдни.
В тронната зала се беше възцарила пълна тишина, придворните слушаха стареца неми, бездиханни, очаровани, със същото безкрайно опиянение, което Гарион беше виждал от дете в трапезарията на фермата на Фалдор.
— Не преувеличава ли малко? — прошепна Закат.
— Мисля, че това е в кръвта му — отвърна Гарион. — Дядо никога не е бил способен да разкаже историята такава, каквато е в действителност. Винаги изпитва необходимост от артистична намеса.
След като се увери, че е завладял изцяло вниманието на публиката си, Белгарат започна да си служи с триковете, типични за изкуството на разказвача. Променяше височината и силата на гласа си. Ту забавяше, ту ускоряваше ритъма. Понякога гласът му спадаше до шепот. Очевидно страшно се наслаждаваше на разказа си. Описа едновременното нападение срещу дракона в ярки подробности. Разказа за първоначалното отстъпление на чудовището, като безпричинно добави напълно измислено чувство на триумф в сърцата на двамата рицари и тяхната вяра, че са нанесли смъртоносни удари с копията си. Въпреки че последното твърдение не беше напълно вярно, то много спомогна за увеличаване на напрежението.
— Ще ми се да бях видял тази битка със собствените си очи — промърмори Закат. — Нашата беше много по-прозаична.
Старецът продължи да описва отмъстителното завръщане на дракона и, само за да направи нещата още по-интересни, се разпростря надълго и широко върху смъртната опасност, надвиснала над Закат.
— И тогава — продължи вълшебникът, — без да се бои за живота си, неговият смел другар се хвърли в битката. Ужасен от мисълта, че приятелят му вече е получил фаталния удар, и изпълнен със справедлив гняв, той се хвърли срещу самите зъби на звяра, нанасяйки с две ръце страхотни удари с могъщото си оръжие.
— Ти наистина ли си мислеше тези неща? — попита Закат и погледна въпросително Гарион.
— Приблизително.
— А после — продължи Белгарат, — въпреки че би могло да е някаква измама от блещукащата светлина на горящото село, ми се стори, че видях меча на героя целия в пламъци. Отново и отново той нанасяше удари и всеки път беше възнаграден с реки от ярка кръв и агонизиращи писъци. След това, о, ужас, случаен удар на мощните драконови нокти отхвърли нашия смел боец назад, той се олюля и после падна — строполи се върху тялото на своя спътник, който напразно се опитваше да се изправи.
Викове на отчаяние се разнесоха сред човешкото множество събрало се в тронната зала, макар че присъствието на двамата герои съвсем ясно доказваше, че са оцелели.
— Откровено признавам — продължи Белгарат, — че изпитах черно отчаяние. Но докато свирепият дракон бе напрегнал всички сили да убие нашите бойци, единият от тях — няма да казвам името му, — хвърли своя пламтящ меч право в окото на омразния звяр.