— Ти поне имаш някого, с когото да спиш.
— Всъщност имам си двама, като броим вълчето. Забелязал съм, че малките проявяват нездрав интерес към пръстите на краката.
Закат се засмя.
— Дядо — каза Гарион, — досега кралят с радост се съгласяваше с всичко, което предлагаше Нарадас. Да не си се намесил в тази работа?
— Направих няколко предложения — призна Белгарат. — Обикновено не обичам да върша такива неща, но ситуацията беше малко необичайна.
Вън, в коридора, Нарадас настигна тримата приятели и изсъска:
— Все още не си спечелил, Белгарат.
— Да, вероятно не съм — призна самоуверено старият вълшебник. — но тогава и ти не си, Нарадас. Представям си как Зандрамас — вярвам, чувал си това име — ще се ядоса, като разбере колко жалко си се провалил. Може би, ако започнеш да тичаш веднага, ще успееш да и избягаш поне за известно време.
— Това не е краят, Белгарат.
— Никога не съм си го помислял, момче. — Белгарат протегна ръка и го потупа по бузата, което бе тежка обида за белоокия. — Сега тичай, гролиме — посъветва го той, — докато все още си цял. — Вълшебникът замълча за миг. — Освен, разбира се, ако не искаш да предизвикаш мен. Познавам ограничените ти възможности и не те съветвам да го сториш, но това изцяло зависи от теб.
Като хвърли уплашен поглед на Вечния човек, Нарадас избяга.
— Забавлявам се да правя това с такива като него — злорадо каза Белгарат.
— Ти си ужасен старец, знаеш ли? — рече Закат.
— Никога не съм претендирал за друго, Закат — засмя се старият вълшебник. — Хайде да отидем да поговорим със Сади. Нарадас наистина започва да ни пречи. Мисля, че е крайно време да ни остави на мира.
— Готов си на всичко, нали? — попита Закат, докато вървяха по коридора.
— За да приключа с тази работа ли? Разбира се.
— А когато аз ти попречих в Рак Хага, можеше да ме убиеш и да ме запратиш в нищото, нали?
— Можех.
— Но не го направи. Защо?
— Защото помислих, че някога може да ми бъдеш необходим, и видях в теб нещо повече от онова, което виждаха другите.
— Повече от един император на половината свят?
— Това са глупости, Закат — отвърна презрително Белгарат. — Твоят приятел тук е Върховният господар на Запада и все още се затруднява кой ботуш на кой крак да обуе.
— Не е вярно! — бурно възрази Гарион.
— Вероятно защото Се’Недра ти помага. Ето от това наистина имаш нужда, Закат, от съпруга, от човек, който ще се грижи да изглеждаш достатъчно представителен.
— Боя се, че за това не може и дума да става, Белгарат — въздъхна Закат.
— Ще видим — отвърна Вечният човек.
Когато се прибраха в покоите си обаче, посрещането не беше никак сърдечно.
— Ти, стари глупако! — започна Поулгара, обръщайки се към баща си. Оттук насетне нещата се влошиха още по-бързо.
— Идиот! — изкрещя Се’Недра на Гарион.
— Моля те, Се’Недра — търпеливо я прекъсна Поулгара, — остави ме да довърша.
— О, разбира се, лейди Поулгара — любезно се съгласи риванската кралица. — Извинявай. Ти си ги търпяла много повече години от мен и е естествено гневът ти да е по-голям от моя. Освен това мога да спипам този герой, когато е сам в леглото, и ще му налея малко ум в главата.
— А ти искаш да се женя? — обърна се Закат към Белгарат.
— Бракът има своите недостатъци — отвърна примирено старият вълшебник и се огледа. — Виждам, че стените са все още по местата си, и ми се струва, че все още нищо не е избухнало. Може би в крайна сметка все някога ще пораснеш, Поул.
— Значи пак реши да ми оставиш бележка? — почти изкрещя тя. — Само една жалка бележка и нищо друго?
— Нямахме време.
— И тръгнахте срещу дракона сами?
— И вълчицата беше с нас.
— Вземаш със себе си едно слабо животно? Това ли е твоята представа за защита?
— Тя ни беше от голяма полза.
В този момент Поулгара започна да ругае — на няколко различни езика.
— Чакай, Поул — прекъсна я той. — Ти дори не знаеш какво означават тези думи — поне се надявам, че не знаеш.
— Не ме подценявай, старче. Няма да ти се размине само с това, още не съм свършила. Добре. Се’Недра, твой ред е.
— Мисля, че ще предпочета да проведа разговора си с Негово величество насаме, където мога да бъда много по-пряма — заяви мъничката кралица с леден глас.
Гарион трепна.
Тогава неочаквано заговори Кайрадис:
— Беше неучтиво от твоя страна, императоре на Малореа, да се излагаш на смъртна опасност, без първо да се посъветваш с мен. — Белгарат очевидно се беше изразил твърде неясно по време на разговора си с пророчицата, преди да се отправят към срещата с дракона, и „случайно“ бе забравил да спомене какво са намислили да правят. Напълно в неговия стил.