„Престани — укори го гласът в съзнанието му. — Сега трябва да си спокоен, много спокоен. Опитай се да мислиш за фермата на Фалдор. Изглежда, това винаги те успокоява.“
„Ти къде си…“ — започна Гарион, после спря.
„Какво искаш да кажеш?“
„Няма значение. Този въпрос винаги те дразни.“
„Изумително. Важното е, че си спомни нещо, което съм казал. Фермата на Фалдор, Гарион. Фермата на Фалдор.“
Гарион се усмихна. Въпреки че спомените сякаш избледняваха с годините, сега внезапно се бяха върнали с плашеща яснота. Видя земята, полетата, бараките и хамбарите, кухнята, ковачницата и трапезарията на долния етаж, галерията на втория етаж, където бяха спалните — всичко това ограждаше централния двор. Отново чу стоманения звън от чука на Дурник, долитащ от ковачницата, усети топлия аромат на прясно изпечен хляб, разнасящ се от кухнята на леля Поул. Видя Фалдор, стария Кралто, дори Брил. Видя Доруун, Рундориг и накрая Зубрет — руса, хубава, пълна с изкусни измами. Обзе го особено спокойствие — същото бе изпитал в миговете, когато стоеше в гробницата на едноокия бог в Града на Вечната нощ.
„Така е по-добре — каза гласът. — Опитай се да запазиш това спокойствие на съзнанието си. Ще трябва да мислиш много трезво през следващите няколко дни, а не би могъл да го правиш, ако умът ти препуска напосоки. Можеш да летиш навсякъде и да мислиш каквото пожелаеш, щом всичко това свърши.“
„Това ще стане, ако още съм жив.“
„Да се надяваме, че ще бъде така“ — каза гласът и изчезна.
Влязоха в кралските покои и кралят отиде направо при един голям шкаф, отключи го и извади отвътре древен, напукан свитък пергамент.
— Много е овехтял — каза той. — Стараем се да го предпазим от светлината, но е много стар. — Владетелят се приближи до една маса и внимателно разгъна картата, притискайки ъглите й с книги. Гарион изпита огромно вълнение и побърза да се върне към спомените за фермата на Фалдор, за да се съвземе.
Кралят на Перивор посочи с пръст:
— Тук е Перивор — рече той — а тук е разположен рифът Корим.
Гарион знаеше, че ако се взира дълго в това съдбовно място на картата, дивото вълнение и чувството на триумф ще се завърнат, затова само плъзна поглед към него, а след това остави очите си да бродят над останалата част от картата. Правописът беше странен, старинен. Очите му автоматично потърсиха неговото собствено кралство. То беше изписано като „Рийва“. На картата бяха обозначени и другите страни: „Арийнддия“, „Кереч“ и „Тол Нийдра“, а също „Драксния“ и „Ктхол Маргос“.
— Написано е погрешно — отбеляза Закат. — Правилното име е Туримски риф.
Белдин започна да обяснява, но Гарион вече знаеше отговора.
— Нещата се променят — подхвана гърбавият магьосник, — а сред тези неща е и начинът, по който изговаряме думите. Звуковете в тях се променят през вековете. Името на този риф вероятно е претърпяло много промени през последните няколко хиляди години. Това е често срещано явление. Ако Белгарат говореше на езика, използван от хората в селото, където е израснал, никой от нас не би го разбрал. Предполагам, че за известно време рифът се е казвал Торим или нещо подобно, а накрая името се е утвърдило като Турим. Възможно е да се промени още няколко пъти. Изучавал съм тези явления. Виждате ли, това, което се случва, е…
— Ще престанеш ли? — настоя Белгарат раздразнено.
— Не искаш ли да разшириш знанията си?
— Не и в момента.
Белдин въздъхна, после продължи:
— Както и да е, това, което наричаме писане, е просто начин за възпроизвеждане звученето на една дума. С промяната на звученето се променя и правописът. Разликата е лесно обяснима.
— Твоят отговор на въпроса беше убедителен, добри ми Белдин — рече Кайрадис, — но в този определен случай промяната в звученето беше внесена отвън.
— Отвън ли? — изуми се Силк. — Кой го е направил, от кого е извършена тази промяна?
— От двете пророчества, принц Келдар. Като продължение на играта си те промениха звученето на думата, за да скрият мястото от древния Белгарат и от Зандрамас. На тях двамата беше възложено да разрешат загадката преди да се състои последната среща.
— Игра ли? — попита Силк недоверчиво. — Те са си играли с нещо толкова важно?
— Тези две вечни съзнания не са като нас, принц Келдар. Те си съперничат по хиляди начини. Често едното се опитва да промени орбитата на някоя звезда, докато другото се стреми да я запази непроменена. Друг път едното иска да раздвижи зрънце пясък, а другото влага цялата си енергия да задържи зрънцето неподвижно. Такива битки много често отнемат хилядолетия. Играта на загадки, която играят с Белгарат и Зандрамас, не е нищо друго освен поредния начин, чрез който изразяват свадата помежду си, защото, ако се случи някога да се сблъскат пряко, те ще разцепят вселената.