С такива едни размишления в главата Пенчо Знаховски се спря пред една порта, отвори я боязливо и влезна в двора… След няколко минути той излезе бледен и бързешком се запъти из друга една улица. Там се пак спря пред друга порта и влезе… Подир обед Знаховски тръгна пак! Той дигаше на крак цяла София! Трябваше да се измоли, спечели, грабне службата — възкресението! Ненадейно лицето му се осветли от вдъхновение някакво и той не се спря пред никоя порта вече, ами се запъти у дома си.
Той се реши да пусне в дело, както струват толкова разумни хора, друго ходатайство, почти винаги увенчавано с успех; той даже се чудеше на своята несъобразителност, как по-рано не се е догадил…
Може би друг път да занимаем читателите си със съдбоносното решение на Знаховски и сетнините му — ако тяхната прозорливост предварително не го проникне, което ние ще съжаляваме, защото другата половина от този разказ ще изгуби за тях интереса, който би й запазвала неизвестността.