„Наркоманка-фънки“ — си каза Ив. Тези наркомани се друсаха със специална дрога, която замъгляваше съзнанието им и унищожаваше пигментацията им.
— И друг път съм идвала.
— Сетих се. Ти си ченге. — Наркоманката пристъпи напред с резки движения като дроид, нуждаещ се от поправка — признак, че не е взела дозата си. — Видях те да си лафиш с Крак. Ама него си го бива, нали?
— Да, бе, жесток е. Хей, беше ли тука онази нощ, когато пречукаха една жена на улицата?
— А, оная богата и шикозна мадама. Гледах я по телевизията в отрезвителното — така му викаме на отделението за детоксикация.
Ив сподави ругатнята, която напираше на езика й и опита нов подход.
— Щом си била в болницата, кога си ме видяла да разговарям с Крак?
— Отидох там същия ден. А може би на следващия. Времето е нещо относително, нали?
— Може би първо си видяла богатата дама тук, а после по телевизията?
— Тук. — Албиноската засмука пръста си. — Не съм.
Ив огледа сградата зад нея и прецени разстоянието.
— Тук ли живееш?
— И тук, и където ми попадне. Горе имам походно легло.
— Беше ли си вкъщи онази нощ, когато заклаха богатата дама?
— Сигурно съм си била. Нямам пукнат кредитен жетон. — Усмихна се, Малките й, заоблени зъби проблеснаха. А дъхът й вонеше. — Човек по-добре да си стои вкъщи като няма жетони.
— Валеше дъжд — подсказа й Ив.
— О, да, обичам дъжда. — Мускулите на лицето й продължиха да потръпват нервно, но очите й придобиха замечтано изражение. — Гледам го през прозореца.
— Видя ли нещо друго?
— Хора, които идват и си отиват — напевно произнесе наркоманката. — Понякога чувам музиката откъм улицата. Но не и онази нощ. Шумът на дъжда е прекалено силен. А хората бягат да се скрият на сухо, като че ще се разтопят…
— Видяла си как някой тича под дъжда?
В безцветните очи проблесна интерес.
— Може би. Какво ще получа затова?
Ив бръкна в джоба си. Имаше кредитни жетони колкото за една малка доза наркотик. Наркоманката завъртя очи и рязко протегна ръка.
— Какво видя? — бавно попита Ив, като държеше жетоните далеч от нея.
— Ами някакъв тип пикаеше ей там, на задната уличка. — Тя вдигна рамене, погледът й беше прикован в жетоните. — А може би си правеше чекии. Беше тъмно и не се виждаше добре.
— Държеше ли нещо?
— Само оная си работа. — Наркоманката избухна в смях и за малко не падна. Очите й започваха обилно да сълзят. — Просто си тръгна под дъжда. Тая вечер улиците бяха почти празни. Един човек се качи в колата си…
— Същият ли?
— Не, друг, беше паркирал ей там — тя направи неопределен жест. — Не беше тукашен.
— Откъде разбра?
— Ами колата му беше една такава, лъскава. Наш’те хора не карат такива лъскави возила. Пък и не са много ония, дето имат коли, с изключение на Крак и на скапаняка Рийв, моят съсед. Ама и техните автомобили не са лъскави.
— Кажи ми нещо повече за човека, който се е качил в колата.
— Ами просто се качи и я подкара.
— Колко беше часът?
— Хей, да не би да ти приличам на часовник? Тик-так, тик-так. — Тя отново се изсмя. — Беше нощ. Най-много обичам нощите. Очите ме болят през деня. Загубих си слънчевите очила.
Ив извади своите от джоба си. Каза си, че и без това никога не носи тъпите очила. Подаде ги на албиноската, която побърза да си ги сложи и отвратено възкликна:
— Евтини боклуци. Раздават ги на всички ченгета. Пфу!
— Как беше облечен човекът, който се качи в колата?
— Мама му стара, откъде да знам? — Наркоманката нагласи очилата. Очите й вече не пареха толкова силно. — Май имаше палто. Беше дълго, развяваше се около него. Да, развяваше се, докато той затваряше чадъра.
Ив подскочи, сякаш я бяха ударили в корема.
— Имал е чадър?
— Ами да, нали валеше. Някои хора се страхуват да се намокрят. Чадърът беше красив — замечтано промълви тя. — Ярък.
— Какъв цвят беше?
— Ярък — повтори наркоманката. — Ще ми дадеш ли тез жетони?
— Разбира се. — Ив я хвана за ръката и я настани на разбитите стъпала пред сградата. — Но преди това искам да си поговорим още малко.
— Униформените са пропуснали да я разпитат. — Ив крачеше из кабинета си, докато Фийни се беше разположил на стола й. — Постъпила в болницата в деня след първото убийство. Проверих лично. Изписали я преди седмица.
— Твоята „важна свидетелка“ е просто една наркоманка, при това — далтонистка.
— Видяла е убиеца, Фийни. Видяла го е да се качва в колата, забелязала е чадъра.