Беше блед, с подпухнали очи, но това само подчертаваше изключителната му привлекателност. Бе висок и слаб, страните му бяха хлътнали, което му придаваше вид на поет. За разлика от повечето си връстници — Ив знаеше, че той наближава шейсетте, — Хамет не беше боядисал косата си. Младата жена мислено го поздрави — гъстата му грива блестеше като старо сребро.
Очите му бяха със същия необикновен цвят, макар в момента да бяха помътнели от мъка или от умора.
Той прекоси хола и се ръкува с нея, като промълви името й. Когато леко я целуна по бузата, Ив потръпна. Хамет се преструваше, че срещата им е само приятелска, макар и двамата да знаеха, че е точно обратното.
Младата жена леко се отдръпна и каза:
— Джордж, радвам се, че успя да ми отделиш малко време.
— Глупости. Извинявай, че се наложи да ме почакаш, трябваше да довърша делови разговор по видеотелефона. — Посочи към канапето и ръкавите на широката му риза се издуха от движението му. Ив се престраши да седне. — Какво ще пиеш?
— Нищо, благодаря.
— Няма да откажеш едно кафе. — Той се усмихна. — Доколкото си спомням, имаш изключителна слабост към тази напитка. И моето кафе е от плантациите на Рурк. — Той натисна някакво копче на страничната облегалка на дивана. Изскочи малък екран и домакинът нареди: — Две чаши от „Аржентинско злато“. — Сетне все още леко усмихнат, се обърна към младата жена и обясни: — Действа ми отморяващо. Слушай, Ив, не се учудвам, че си тук тази сутрин. Или при дадените обстоятелства трябва да те наричам лейтенант Далас?
— Значи се досещаш за причината на посещението ми?
— Разбира се. Господи, все още не мога да свикна с мисълта, че Сисли е мъртва. — В изключително мелодичния му глас се прокрадна дрезгава нотка. — Чух го безброй пъти по телевизията, разговарях с децата й и с Марко. Но не мога да приема факта, че е мъртва.
— Имали сте среща вечерта, когато е била убита.
Едно мускулче на бузата му трепна.
— Да, вечеряхме заедно. Правехме го, поне веднъж седмично. Някога, когато бяхме по-свободни, се срещахме и по-често. Бяхме много близки.
Замълча, когато в хола безшумно се появи дроид с поднос, върху който бяха подредени кана с кафе и две чаши. Хамет го отпрати и се зае с наливането на кафето, преструвайки се, че цялото му внимание е погълнато от това занимание.
— Ще попиташ какво означава „много близки“? — промълви и Ив забеляза, че ръката му трепери, когато взе чашата си. — Бяхме любовници в продължение на няколко години. Обичах я много.
— Но живеехте отделно.
— Тя… всъщност и за двама ни беше по-удобно. Предлогът бе, че вкусовете ни по отношение на обзавеждането са напълно различни, ала всъщност предпочитахме да бъдем независими. Това само подсилваше връзката ни. — Дълбоко въздъхна и продължи: — И двамата предпочитахме да не се набиваме в очите на хората. Навярно сега това ще бъде невъзможно.
— Прав си.
Хамет поклати глава.
— Няма значение. Най-важното би трябвало да бъде залавянето на убиеца. Странно, но това не ме вълнува особено много. Нищо не ще промени факта, че тя е мъртва. Сисли беше най-възхитителната жена, която съм познавал.
Инстинктът на Ив й подсказваше, че човекът срещу нея е обхванат от дълбока скръб, ала работата й в полицията я беше научила, че и убийците скърбят за жертвите си.
— Кога за последен път я видя, Джордж? Имай предвид, че разговорът ни се записва.
— Разбира се. Беше около десет часа. Вечеряхме в ресторанта „При Робърт“ на Дванайсето авеню. След това взехме такси, което закара първо нея до дома й. Наближаваше десет — повтори той. — Сигурен съм, че съм бил в къщи в десет и петнайсет, тъй като заварих няколко съобщения.
— По принцип така ли протичаха срещите ви?
— Моля? О, извинявай. — Той сякаш се изтръгна от някакъв свой, вътрешен свят. — Не спазвахме строго установен ред. Понякога се връщахме тук или отивахме в апартамента й. От време на време, за разнообразие, наемахме стая в хотел „Палас“. — Гласът му внезапно пресекна, очите му изразяваха невъобразима печал. Той удари с юмрук по сребристия диван. — О, Боже, мили Боже!
— Много съжалявам — промълви Ив, макар да знаеше, че думите й не ще намалят скръбта му.
— Знаеш ли, едва сега започвам да осъзнавам, че е мъртва — произнесе той с дрезгав глас. — И това е много по-страшно и по-мъчително. Когато слезе от таксито, Сисли се засмя и ми изпрати въздушна целувка. Имаше красиви ръце. А аз се прибрах вкъщи и моментално я забравих, защото ме очакваха важни съобщения. Легнах си към полунощ и взех леко приспивателно, тъй като на следващия ден имах среща в относително ранен час. Не мога да понесе мисълта, че докато съм бил в леглото, в безопасност, тя е лежала мъртва под дъжда. — Извърна се, по бледото му лице не беше останала и капчица кръв. — Не мога да се примиря.