— Познаваш ли някой тукашен, който си пада по клането?
— Мнозина носят ножове, сладурче. — Той развеселено вдигна очи към небето. — Защо да ги носят, ако няма да ги използват?
— Някой, който обича да коли — повтори тя. — На когото не му пука за плячката.
Негърът отново се ухили и черепът на бузата му сякаш кимна.
— Всеки обича да си прави актив. Нали и ти се опитваш да направиш същото?
Ив мълчаливо се съгласи с него, сетне попита:
— Познаваш ли някой от тукашните хора, който е излязъл наскоро от пандиза?
Смехът му прозвуча като картечен откос.
— По-добре ме попитай дали познавам някой, който да не е бил там наскоро. Толкова от мен за стотачката.
— Добре. — За негово разочарование младата жена извади от джоба си картичка, вместо нов жетон. — Ще получиш още, ако научиш нещо, което да ми е от полза.
— Ще го имам предвид. А пък ти ако решиш да изкараш нещо отгоре, като раздрусаш хубавите си цици, обади се на чичо Крак. — С тези думи негърът прекоси улицата с неочакваната грация на черна газела.
Ив се обърна и реши да опита късмета си в „Петте луни“.
Кръчмата може би познаваше и по-хубави дни, макар младата жена да се съмняваше в това. Очевидно заведението беше само за сериозни пиячи: нямаше танцьорки, нито телевизори или сепарета с видеомагнетофони. Клиентите на „Петте луни“ не бяха тук, за да водят светски разговори. От миризмата, която я блъсна в носа, щом застана на прага, й стана ясно, че тук са си поставили за цел да изгарят стомашната лигавица на клиентите.
Дори в този ранен час малката, квадратна зала беше почти пълна. Мълчаливи типове седяха на малки маси и се наливаха с любимото си питие. Други се бяха скупчили на бара, по-близо до бутилките. Неколцина благоволиха да погледнат Ив, докато тя предпазливо пристъпваше по мръсния под, после отново се заеха със сериозните си занимания.
Както в повечето подобни заведения и тук барманът беше дроид, ала Ив се съмняваше, че този е програмиран да изслушва съчувствено разказите на клиентите за сполетелите ги неволи. Докато вървеше към бара, Ив си помисли: „Май е от онези, дето чупят ръце.“ Производителят го беше дарил с дръпнати очи и със златиста кожа, характерна за смесените раси. За разлика от повечето посетители дроидът не носеше в косата си украшения от пера и мъниста, а беше облечен с бяла престилка, подчертаваща атлетичното му тяло.
Младата жена със съжаление си каза, че дроидът не може да бъде подкупен. А заплахите, които ще му отправи, трябва да бъдат хитро измислени и логични.
— Ще желаете ли едно питие? — попита той. В гласа му се долавяше странно кънтене, подсказващо спешна необходимост от ремонт.
— Не. — Ив ценеше здравето си. Извади значката си и при вида й неколцина от клиентите се шмугнаха в тъмните ъгли. — Преди две вечери тук е имало убийство.
— Не беше в заведението.
— Но жертвата е била тук.
— Тогава беше жива. — В отговор на жеста на човек, седнал към средата на бара, дроидът взе мръсната му чаша, наля в нея някаква пагубна за стомаха течност и я плъзна обратно.
— Бил си на смяна.
— Аз съм модел 24/7 — обясни той, което означаваше, че е програмиран да работи непрестанно, без необходимост от почивка или презареждане.
— Виждал ли си преди жертвата в този квартал?
— Не.
— С кого се срещна тя тук?
— С никого.
Ив забарабани с пръсти по мръсния плот.
— Добре, ще те попитам нещо съвсем лесно. Кога е дошла, как се е държала, кога и как е напуснала заведението.
— Не ми е наредено да шпионирам клиентите.
— Така е. — Тя потърка с пръст плота и смръщи вежди при вида на полепналата мръсотия. — Работя в отдел „Убийства“, но не ми е наредено да си затварям очите пред очевидни нарушения на здравните норми. Мисля си, че ако повикам бригадата със сензорни устройства, те ще бъдат толкова шокирани, че ще ти отнемат разрешителното за продажба на алкохол.
Заплахата не беше особено умно измислена, но в нея имаше логика.
За миг дроидът обмисли алтернативите, сетне заговори:
— Жената дойде в нула часа и шестнайсет минути. Не пи нищо. Напусна в един и дванайсет. Сама.
— Разговаря ли с някого?
— Не.
— Търсеше ли някого?
— Не я попитах.
Ив повдигна вежди.
— Очевидно си я наблюдавал. Стори ли ти се, че търси някого?
— Да, но не го намери.
— Все пак е останала близо час. Какво правеше през това време?
— Стоеше права, оглеждаше се, мръщеше се. Често си поглеждаше часовника. После си отиде.
— Някой последва ли я навън?
— Не.
Ив разсеяно изтри изцапания си пръст в джинсите.