Ив се обърна към леглото, върху което лежеше дълга копринена роба с цвят на слонова кост. Не беше грижливо сгъната, подобно на останалите дрехи, а бе смачкана на топка, сякаш е била нетърпеливо захвърлена.
— Прибира бижутата си в сейфа, вграден в страничната стена на гардероба, но не си ляга. Може би отива да погледа телевизия или да изпие чашка алкохол.
Последвана от Фийни, Ив се върна в хола. Върху масичката пред дивана стоеше затворено дипломатическо куфарче, а до него — празна чаша.
— Чувства се спокойна, може би си припомня приятната вечер с Хамет, подготвя обвинителната си реч за следващия ден или крои планове за сватбата на дъщеря си. Видеотелефонът иззвънява. Разговорът с непознатия променя намеренията й. Връща се в спалнята, но преди това изтрива записа. Преоблича се в друг елегантен костюм, въпреки че отива в Уест Енд. Няма намерение да остане незабелязана, цели външността й да излъчва авторитет и увереност. Не повиква такси. Това съм го проверила. Решава да вземе метрото. Навън дъждът се лее като из ведро.
Ив се спря пред вградения гардероб до входната врата и го отвори с натискане на друг бутон. Вътре имаше якета, кожени наметки, мъжко палто, вероятно на Хамет, и много чадъри в различни цветове.
— Изважда чадъра, който е в тон с костюма. Действа машинално, умът й е зает с предстоящата среща. Не взима много пари, следователно не става дума за изнудване. Не се обръща за съвет към никого, тъй като иска да се справи сама. Ала когато отива в „Петте луни“, човекът, с когото има среща, не се появява. Чака го близо час, нетърпеливо поглеждайки часовника си. Малко след един си тръгва. Взима чадъра си и се отправя обратно към метрото. Предполагам, че е била вбесена.
— Шикозна дама, на която връзват тенекия и я карат да чака цял час в някаква долнопробна кръчма! — Фийни лапна поредния бадем. — И аз мисля, че е побесняла от гняв.
— И тъй, излиза от „Петте луни“. Дъждът продължава да се лее. Тя отваря чадъра, но успява да направи само няколко крачки. Някой я очаква наблизо, спотаен в мрака.
— Не е пожелал да влезе в кръчмата, за да не ги видят заедно — допълни Фийни.
— Точно така. Съпоставяйки свидетелските показания и приблизителния час на извършване на убийството, предполагам, че са разговаряли няколко минути. Може да са се скарали, но не сериозно, не са имали време затова. На улицата няма никой, ако не се броят наркоманите, които едва ли са забелязали нещо. След броени минути гърлото й е прерязано, тя пада окървавена на тротоара. Питам се дали човекът, извикал я на среща, поначало е възнамерявал да я очисти.
— В този квартал доста хора носят ножове. — Фийни замислено потърка брадичката си. Не можем да градим предположенията си на тази основа. От друга страна, всичко като че е грижливо подготвено. Да, по всичко личи, че става дума за предумишлено убийство.
— И аз мисля така. Гърлото й е било прерязано със замах. По тялото не бяха открити други наранявания, следователно не се е съпротивлявала, не е имала време да реагира. Убиецът не е докоснал бижутата, кожената чанта, обувките, кредитните жетони. Взима само чадъра й и се отдалечава.
— Но защо му е? — почуди се Фийни.
— Нали вали. По дяволите, не знам. Може би е действал импулсивно или пък е искал да го запази за спомен. Засега това е единствената му грешка. Накарах да претърсят района в радиус от няколко километра.
— Ако е захвърлил чадъра в този квартал, бъди сигурна, че някой от онези дрогирани мозъци вече се разхожда с виолетов чадър.
Ив за малко щеше да се разсмее, представяйки си забавната гледка.
— Слушай, Фийни, онзи тип е бил сигурен, че Тауърс ще изтрие записа. Как е възможно?
— Може би я е заплашил.
— Заплахите са нещо обичайно за един прокурор. Човек от ранга на Тауърс не би им обърнал никакво внимание.
— Да, ако са били отправени към самата нея — съгласи се той, — но да не забравяме децата й. — Кимна към поставените в рамки холограми и продължи: — Сисли Тауърс не беше само прокурор, а и предана майка.
Със смръщено чело Ив пристъпи към холограмите. Обзета от любопитство, посегна към онази, на която братът и сестрата бяха заснети в юношеството си. Натисна бутона на гърба на рамката и в стаята се разнесоха младежки гласове: „Хей, шефе, честит Ден на майката. Тази картичка ще трае по-дълго от букет цветя. Обичаме те.“
Странно развълнувана, младата жена остави холограмата на мястото й и промълви:
— Но те вече не са деца, а зрели хора.
— Слушай, Далас, не може да се твърди, че родителските задължения се изчерпват, когато децата пораснат. Това е нещо като пожизнена професия, никога не изоставяш чедата си.