Установи, че не може да се съсредоточи.
Опитваше се да не се дразни от факта, че Ив е предпочела собственото си легло пред общото. Не, че не разбираше стремежа й към уединение, който не беше чужд и на него. Но домът му беше достатъчно голям и Ив можеше да живее сама в цяло крило, стига да пожелае.
Отмести монитора и се приближи до прозореца. Не беше свикнал с тази битка. Трудно му беше да се съобразява с желанията на друг човек. До този момент собствената му личност беше по-важна от всичко друго. Налагаше се да бъде егоист, за да оцелее и да преуспее. Едното го вълнуваше не по-малко от другото.
Смяташе, че е невъзможно да се промени, докато срещна Ив.
Унизително бе да признае, дори само пред себе си, че всеки път, когато пътуваше по служба, сърцето му се вледеняваше при мисълта как се прибира в дома си и установява, че Ив го е напуснала.
Жадуваше за нещо, което тя упорито му отказваше, за по-сериозно обвързване.
Извърна се от прозореца, отново седна пред монитора и с усилие на волята зачете вестника.
— Добро утро — обади се Ив, застанала на прага на кухнята. Усмихваше се сияйно както от щастие, че вижда Рурк, така и от облекчение, че авантюрата й в „Краят на света“ нямаше очакваните фатални последствия. Усещаше се прекрасно.
— Кифлите са баяти.
— Така ли? — Тя предпазливо отхапа от неговата кифла, сетне реши, че няма начин кафето да е развалено. — Прав си. Има ли лоши новини във вестниците?
— Интересува ли те продажбата на „Трийгро“?
Ив отпи от кафето си и примижа от удоволствие, после попита:
— Какво представлява „Трийгро“ и кой го купува?
— Това е компания за залесяване, а купувачът съм аз. Младата жена изсумтя.
— Така си и мислех. Всъщност умът ми почти изцяло е обсебен от убийството на Тауърс.
— Погребалната церемония ще се състои утре. Сисли беше важна клечка, при това католичка, което означава, че службата ще бъде в катедралата „Сейнт Патрик“.
— Ще присъстваш ли?
— Ако успея да променя часа на няколко срещи. А ти?
— Да. — Ив замислено се облегна на кухненския плот. — Може би убиецът ще бъде там.
Загледа се в Рурк, който се взираше в монитора и си помисли, че той би трябвало да изглежда не на място в кухнята й, издокаран със скъпата си, елегантна риза и с лъскавата си, гъста коса, сресана назад, подчертаваща забележителното му лице.
Страхуваше се, че някой ден Рурк ще осъзнае, че връзката му с нея е безсмислена.
— Някакъв проблем? — тихо попита той, усетил втренчения й поглед.
— Не. Просто размишлявах. Познаваш ли добре Анджелини?
— Марко? — Нещо, видяно на монитора го накара да се намръщи. Извади бележника и набързо си записа нещо. — Пътищата ни често се пресичат. Предпазлив е в бизнеса, безкрайно отдаден на децата си. Предпочита да живее в Италия, но ръководи компанията си от Ню Йорк. Прави щедри дарения на католическата църква.
— Ще бъде материално облагодетелстван от смъртта на Тауърс. Вероятно подозренията ми са неоснователни, но все пак Фийни проверява финансовото му състояние.
— Можеше да му спестиш труда, като попиташ мен — промърмори Рурк. — Щях да ти кажа, ако Марко го беше закъсал. Ала положението му не е толкова отчайващо — добави той, забелязал блясъка в очите на Ив. — Просто напоследък е направил няколко неразумни инвестиции.
— Но нали преди малко спомена, че бил предпазлив в бизнеса?
— Казах, че по принцип е такъв. Вложи пари в няколко предмета на изкуството без грижливо да провери автентичността им. Слабостта му към антиките надделя над здравия разум, ала те се оказаха фалшификати и Марко загуби огромна сума.
— Какво разбираш под „огромна сума“?
— Над три милиона. Ако е необходимо, ще ти съобщя точната цифра. Ще си ги възвърне — небрежно добави той, тъй като сумата не беше голяма според неговите разбирания. Ив си помисли, че никога не ще свикне с богатството му. — Ще му се наложи да поограничи разходите си и да бъде по-предпазлив. Всъщност мисля, че е засегната по-скоро гордостта му, отколкото портфейлът му.
— На каква стойност възлиза делът на Тауърс в „Меркурий“?
— Според днешния курс на акциите ли? — Рурк извади джобния си компютърен бележник и направи няколко изчисления. — Между пет и седем.
— Милиона?
— Да — леко усмихнат отвърна той. — Какво друго?