— Господи! Не е чудно, че си е живеела царски.
— Марко инвестира парите й много добре. Казваше, че майката на децата му трябва да живее прилично.
— Очевидно представите ни за „прилично“ са коренно различни.
— Така изглежда. — Рурк прибра бележника си и отиде повторно да налее кафе в двете чаши. Покрай прозореца прелетя с грохот въздушен автобус, последван от ято частни совалки. — Подозираш, че Марко е убил бившата си съпруга, за да възстанови загубите си?
— Парите винаги са били мотив за убийство още преди векове и нищо не се е променило в наши дни. Когато вчера го разпитах, усетих, че нещо не пасва. Ала сега парчетата от мозайката започват да идват на местата си.
Взе чашата, отиде до прозореца, откъдето се разнасяше все по-оглушителен шум, сетне не се върна на мястото си. Халатът се плъзна по раменете й. Рурк нежно я загърна отново. Знаеше, че отегчените пътници по въздушния транспорт често бяха въоръжени с бинокли с надеждата, че ще имат късмет да се насладят на подобна гледка.
— Пък и този развод… — продължи тя. — Чия е била идеята? Разтрогването на брака е доста сложно за католиците, особено когато съпружеската двойка има деца. Чувала съм, че трябва да получат специално разрешение.
— Разрешително — поправи я Рурк. — Което е доста трудно, но Сисли и Марко имаха връзки с високопоставени църковни служители.
— Анджелини не се е оженил повторно — изтъкна Ив и отмести чашата си. — Не успях да открия никакви сведения, че е имал сериозна приятелка. Ала Тауърс дълго време е била любовница на Хамет. Как ли се е чувствал Анджелини при мисълта, че майката на децата му се чука с деловия му партньор?
— Ако бях на негово място, щях да убия деловия партньор.
— Типично за теб. — Младата жена го стрелна с поглед. — Всъщност си мисля, че би убил и двамата.
— Успяла си да ме опознаеш. — Пристъпи към нея и постави ръце на раменете й. — Може би ще ти бъде интересно да узнаеш, че Сисли и Марко имаха еднакъв брой акции в „Меркурий“.
— Майната му! — Ив се опита да преодолее разочарованието си. — Все пак седем-осем милиона повече не са за пренебрегване. Ще вървя по тази следа, докато надуша нещо ново. — Рурк не отмести ръце от раменете й и продължи да се взира в нея. — Защо ме гледаш така?
— Добре ми е известно това пламъче в очите ти. — Нежно я целуна по устните веднъж, втори път. — Не бих искал да съм на мястото на Марко, когато очите ти заблестят така упорито.
— Нали не си убивал никого напоследък?
— Така е, но доста време ти не ми повярва и все още имаш… известни резерви. Сега, след като сме… — Специалното устройство на часовника му избръмча. — По дяволите! — Отново я целуна, но този път някак си разсеяно. — Ще довърша разговора си по-късно. Имам важна среща.
„Още по-добре — помисли си Ив. — Емоциите пречат на здравия разум.“ А на глас изрече:
— Ще се видим по-късно.
— У дома ли?
Тя се престори, че разглежда чашата си и отвърна:
— Да, в жилището ти.
Гневни искрици проблеснаха в очите му, докато обличаше сакото си. Докосна издутия си джоб и възкликна:
— Щях да забравя. Донесох ти подарък от Австралия.
Ив неохотно протегна ръка към продълговатата златна кутийка. Когато я отвори, забрави всичко друго, обзета от паника.
— По дяволите, Рурк! Да не си полудял?
Скъпоценният камък, окачен на тънка златна верижка, хвърляше студени отблясъци. Ив разбираше достатъчно от камъни, за да разбере, че това е истински диамант. Беше с капковидна форма, дълъг и широк колкото половин човешки палец.
— Наречен е „Сълзата на великана“ — обясни Рурк, извади медальона от кутията и плъзна верижката около шията на Ив. — Изкопан бил преди сто и петдесет години. Докато бях в Сидни, научих, че е обявен за продажба на търг. — Отстъпи крачка назад и огледа искрящия диамант, открояващ се върху семплия й син халат. — Прав бях, като си помислих, че много ще ти отива. — Забеляза изумлението й и додаде: — Ясно, предпочитала си да ти донеса киви. Е, може би ще имаш късмет следващия път. — Наведе се да я целуне за довиждане, но тя рязко го отблъсна. — Какво има, скъпа?
— Това е истинска лудост. Нима очакваш да приема подобен подарък?
— Но нали понякога носиш бижута? — В потвърждение на думите си той докосна обецата й.
— Да, но си ги купувам от уличната сергия на Лекс авеню.
— Не пазарувам от там — невинно заяви Рурк.
— Вземи си го! — Ив задърпа верижката, но той хвана ръката й и заяви:
— Не мога да си го окача, не отива на костюма ми. Слушай, Ив, не предполагах, че един подарък ще те доведе до припадък. — Във внезапен прилив на гняв той я разтърси. — Купих го, защото ми харесва и защото си мислех за теб. По дяволите, никога не излизаш от ума ми. Купих го, защото те обичам. Господи, кога най-после ще ми повярваш?