— Благодаря ви, че прикрепихте Фийни към мен. Нямаше да се справя без него. Шефе, тези проучвания са задължителни, но мисля, че Тауърс не е била убита от престъпник, жадуващ за отмъщение.
Уитни се облегна на стола, наклони глава, очаквайки следващите й думи.
— Смятам, че причината е лична. Тя е криела нещо. За да не навреди на себе си или на другиго. Изтрила е записа на видеотелефона.
— Четох рапорта ти, лейтенант. Нима намекваш, че прокурор Тауърс се е занимавала с нещо незаконно?
— Задавате ми въпроса като приятел или като началник?
Уитни не успя да се овладее и се усмихна. След кратка душевна борба кимна.
— Уместен въпрос, лейтенант. Питам като твой шеф.
— Нямам представа дали е било противозаконно. На този етап от разследването смятам, че жертвата е искала да запази в тайна разговора си. Очевидно е ставало въпрос за нещо много важно, иначе тя нямаше да излезе сред проливния дъжд. Човекът, който се е обадил, е бил сигурен, че тя ще отиде на срещата сама и че ще изтрие записа. Шефе, налага се да разпитам останалите членове от семейството на жертвата, близките й приятели, както и съпругата ви.
Уитни се беше примирил или по-точно — беше опитал да се примири с това. През всичките години, прекарани в полицията, се беше старал да предпази близките си от ужасите, с които се сблъскваше ежедневно. Ала сега не можеше да ги пощади.
— Знаеш адреса ми, лейтенант. Ще се обадя на жена ми да те очаква.
— Да, сър. Благодаря.
Ана Уитни беше подредила с вкус двуетажната къща, намираща се на тиха уличка в предградията на Уайт Плейнс. Там беше отгледала и възпитала прекрасно децата си, избирайки професията на добра майка и съпруга пред учителската. Не, че се беше поблазнила от голямата заплата, която държавата отпускаше на родители, които не ходят на работа, а изцяло се посвещават на отглеждането на децата си. Просто искаше да не пропусне нито една фаза от тяхното развитие.
Сега, когато децата бяха пораснали, тя с не по-малък ентусиазъм се грижеше за дома и съпруга си и поддържаше репутацията си на безупречна домакиня. Използваше всяка възможност да бъде заобиколена от внуците си, а вечер — от гости.
Ана Уитни мразеше самотата.
Но, когато Ив отиде да я посети, беше сама.
Както винаги външният й вид беше безупречен: бе гримирана умело и дискретно, светлорусата й коса беше подредена в прическа, подчертаваща красивото й лице.
Носеше елегантна памучна рокля и когато протегна ръка за поздрав, Ив забеляза, че госпожа Уитни носи само венчален пръстен.
— Лейтенант Далас, съпругът ми ме предупреди, че ще дойдете.
— Извинете за безпокойството, госпожо.
— Не се извинявайте. Та нали съм жена на полицай. Заповядайте. Приготвих лимонада, но се наложи да използвам таблетки. Невероятно трудно е да се намерят пресни или замразени плодове. Малко е рано за лимонада, но днес направо умирам за това питие.
Ив я остави да поддържа разговора, докато влязоха в гостната, обзаведена със столове с високи облегалки и канапе, което изглеждаше адски неудобно.
Лимонадата беше прекрасна и след първата глътка Ив похвали домакинята.
— Навярно знаете, че траурната церемония е утре в десет?
— Да, госпожо. Ще бъда там.
— В църквата вече има толкова много цветя. Уредихме да бъдат раздадени след… извинете, не това е причината за посещението ви.
— С прокурор Тауърс сте били добри приятелки.
— Да, беше наша обща приятелка — на мен и на съпруга ми.
— Децата й ви гостуват в момента, така ли?
— Да. Преди малко излязоха с Марко да говорят с архиепископа за утрешната служба.
— Навярно обичат баща си?
— Да.
— Госпожо Уитни, защо са отседнали във вашия дом, не при него?
— Единодушно решихме, че така е по-добре. Къщата на Марко навява толкова много спомени. Сисли живееше, там когато децата бяха малки. Другото ни съображение бяха медиите. Репортерите не знаят адреса ни, искахме да спестим на децата досадните въпроси. Направо съсипаха бедния Марко. Разбира се, утре това няма да им се размине.
Изящните й ръце замачкаха полата, сетне тя ги отпусна в скута си.
— Ще се наложи да го изтърпят. Все още са в шок. Дори Рандал. Рандал Слейд, годеникът на Мирина. Много обичаше Сисли и тя му отвръщаше със същото.
— И той ли е тук?
— Никога не би оставил Мирина сама в подобен момент. Тя е млада жена със силен характер, но дори силните жени от време на време се нуждаят от крепко рамо, на което да се облегнат.
Ив бързо прогони образа на Рурк, появил се в съзнанието й. В резултат на това усилие тонът, с който започна да задава рутинните въпроси, беше малко по-официален от друг път.