Навсякъде цареше педантичен ред. Пък и доколкото Ив я познаваше, Сисли Тауърс беше педантична във всичко. В облеклото си, в работата си, в личния си живот.
И така, какво е дирила една елегантна, умна и педантична жена в онзи долнопробен квартал и то посред нощ, когато се е изливал порой?
Ив обиколи помещението. Дървеният под блестеше като огледало под прекрасните килими, подбрани в тон с преобладаващите цветове в стаята. На една масичка стояха поставени в рамки холограми на момче и момиче, отразяващи всички етапи на израстването им. И двете деца бяха красиви, с ослепителни усмивки.
„Странно“ — помисли си Ив. Години наред беше работила с Тауърс по различни дела, но не знаеше, че прокурорката има деца. Поклати глава и се приближи до малкия компютър, вграден в стилен работен център в ъгъла на стаята. Отново използва картата си, за да го включи, и нареди:
— Искам списък за срещите на Сисли Тауърс на 2-ри май.
Замислено сключи вежди, докато изчиташе данните. Един час, прекаран в луксозен фитнес салон, пълен работен ден в съда, последван от делова среща в шест вечерта с известен адвокат, сетне — вечеря в ресторант. Ив повдигна вежди. Вечеря с Джордж Хамет.
Изведнъж си спомни, че Рурк имаше делови отношения с Хамет. Беше я запознал с него, ала след втората им среща Ив знаеше за Хамет само това, че е очарователен и умен мъж, който печели огромни суми от бизнеса с транспортиране на стоки и товари.
Същият този човек може би е бил последният, видял Сисли Тауърс жива.
— Искам разпечатка — промърмори тя. След миг пъхна копието в чантата си.
След това се зае с телевизионната връзка и поиска сведения за всички разговори през последните четирийсет и осем часа. Навярно ще й се наложи по-обстойно разследване, ала засега поиска запис на обажданията, прибра дискетата и се зае да претърси апартамента.
В пет сутринта изпита чувството, че очите й са пълни с песъчинки, а главата — с олово. Жадуваше за сън, тъй като след като се люби с Рурк, беше спала само един час, преди да я повикат на местопрестъплението.
— Според досега известната информация — уморено продиктува тя на записващото устройство, — жертвата е живеела сама. Първоначалният оглед не потвърди обратното. Няма признаци жертвата да е напуснала апартамента принудително; списъкът на служебните й ангажименти и на хората, с които се е срещала, не изяснява причината, накарала я да се озове на мястото, където е била убита. Взех данни от компютъра й и от телевизионната й връзка за по-подробно проучване. Разпитът на съседите ще започне в седем сутринта и дисковете за сигурност ще бъдат иззети. Напускам жилището на жертвата и тръгвам към кантората й в общинската палата.
Лейтенант Ив Далас. Пет часа и осем минути.
Изключи камерата и магнетофона, затвори голямата си чанта и излезе.
Минаваше десет, когато се върна в централното полицейско управление. За да залъже празния си стомах, мина на бегом през закусвалнята и с разочарование, но не и с изненада установи, че свястната храна отдавна е свършила. Взе си препечена кифла с масло и чаша мътна течност, която тук минаваше за кафе. Макар вкусът им да беше отвратителен, тя изгълта всичко, преди да влезе в канцеларията си.
И добре, че го стори, защото едва влязла, и видеотелефонът иззвъня.
— Лейтенант!
Младата жена сподави въздишката си и впери поглед в облото, мрачно лице на Уитни.
— Шефе?
— В моя кабинет, веднага!
Екранът потъмня, преди Ив да затвори зяпналата си от учудване уста.
„По дяволите!“ — изруга наум и прокара длани по лицето си и през късо подстриганата коса. Ето, че не ще има възможност да провери съобщенията си, нито да се обади на Рурк и да му обясни с какво се занимава, камо ли да подремне десетина минутки, както тайно се надяваше.
Отново се изправи и се опита да разкърши скованото си тяло, сетне свали якето си. Кожената дреха беше запазила ризата й от дъжда, но джинсите й все още бяха влажни. Тя философски се примири с неудобствата и взе малкото сведения, с които разполагаше. Каза си, че ако има късмет, може да изпие още една чаша кафе при командира.
Необходими й бяха десетина секунди да осъзнае, че кафето ще трябва да почака.
Уитни не седеше както обикновено зад бюрото си. Стоеше прав, обърнат с лице към прозореца, заемащ цяла стена, откъдето можеше да наблюдава града, на който беше служил вярно повече от трийсет години. Ръцете му бяха сключени зад гърба, ала побелелите кокалчета на пръстите му издаваха, че небрежната му поза е само привидна.
В продължение на няколко секунди Ив остана загледана в широките плещи и в прошарената тъмна коса на човека, който само преди няколко месеца беше отказал по-висок пост, за да остане тук.