— Мирина е в кабинета ми — прошепна командирът. — Обещах й, че няма да я разпитваш дълго.
— Добре. — Опитвайки да преглътне гнева си, породен от нахалството на Рурк, тя последва шефа си по коридора.
Макар кабинетът в дома му да не бе така спартански на вид както служебния, очевидно командир Уитни не беше позволил на жена си да го обзаведе по неин вкус. Стените бяха в бежово, килимът — в малко по-тъмни тонове, а удобните столове бяха боядисани в кафяво.
Работният плот и командното табло се намираха а центъра на стаята. Загърната в траурните си одежди, Мирина Анджелини стоеше до прозореца. Уитни пръв се приближи до нея, прошепна нещо и стисна ръката й. Сетне излезе, като хвърли предупредителен поглед към подчинената си.
— Госпожице Анджелини — започна Ив, — познавах добре майка ви и се възхищавах от нея. И аз скърбя за сполетялото ви нещастие.
— Всички скърбят — отвърна Мирина беззвучно и още повече пребледня. Очите й бяха тъмни, почти черни. — Само не и убиецът. Предварително моля да ме извините, ако не успея да ви окажа голяма помощ, лейтенант Далас. Не издържах на напрежението и взех приспивателно. Всички знаят, че смъртта на мама ме съсипа.
— Изглежда двете с нея сте били много близки.
— Тя беше най-прекрасната жена на света. Как да се преструвам на спокойна и равнодушна, след като я загубих така внезапно?
Ив се приближи и седна до нея.
— Не би трябвало да се срамувате от чувствата си.
— Баща ми иска да изглеждаме силни пред хората. — Мирина се обърна с лице към прозореца. — А пък аз го излагам. За него е важно какво ще кажат хората.
— А майка ви беше ли важна за него?
— Да. Бяха обвързани и делово, и емоционално. Разводът им не промени това положение. Татко е сломен. — Тя изхълца. — Но не го показва от прекалена гордост. Обичаше я. Всички я обичахме.
— Госпожице Анджелини, опишете ми в какво настроение беше майка ви, когато се видяхте за последен път, какво и за кого говореше?
— В деня преди смъртта й разговаряхме по видеотелефона час, час и нещо. Обсъждахме планове за сватбата. — Сълзи обляха бледото й лице. — Имахме стотици идеи. Бях й изпратила скици на тоалетите — на булчинската рокля и тези на шаферките, на нейния костюм. Бяха по проект на Рандал. Разговаряхме за тях. Не ви ли се струва глупаво, че в последния си разговор с майка ми сме обсъждали модата?
— Не. Показва, че с нея сте били не само майка и дъщеря, а и добри приятелки, че сте се обичали.
Мирина притисна длан към устните си.
— Така ли мислите?
— Да.
— А вие за какво разговаряте с майка си?
— Нямам майка. Никога не съм я познавала.
Мирина премигна и отново се втренчи в нея.
— Колко странно. И какво изпитвате?
— Аз… — Нямаше думи, с които да опише истината. — Едва ли ще ме разберете, госпожице Анджелини — промълви Ив. — Когато разговаряхте за последен път, майка ви спомена ли, че нещо или някой й създава неприятности?
— Не. Но ако е било свързано с професията й, тя нямаше да го сподели. Рядко обсъждахме работата й. Тя знаеше, че не ме интересува. Беше щастлива, радваше се, че ще й гостувам няколко дни. Смяхме се много. Знам, че я смятате за изключително сериозна, но това беше… служебната й маска. Насаме с мен и с другите от семейството тя беше по-нежна и даваше воля на чувствата си. Взех я на подбив заради отношенията й с Джордж. Подметнах й, че Ранди може да ушие булчинска рокля и за нея.
— А тя как реагира?
— Засмя се. Мама често се смееше — промълви сънено тя, очевидно приспивателното бе започнало да действа. — Каза, че не иска да разваля удоволствието си от факта, че е майка на младоженката. Беше привързана към Джордж и мисля, че взаимно се наслаждаваха на компанията си. Ала смятам, че не беше влюбена в него.
— Така ли?
— Точно така. — По устните й заигра лека усмивка, очите й леко се изцъклиха. — Когато обичаш някого, искаш непрекъснато да бъдеш с него, нали? Да бъдеш част от живота му. Майка ми не търсеше това в отношенията си с Джордж. Нито с когото и да било.
— А господин Хамет? Той какво е търсел?
— Не зная. Известно ми е само това, че не правеше нищо, за да промени създалото се положение… Извинете, започвам да се унасям. Имам чувството, че съм някъде далеч.
Тъй като искаше да зададе още няколко въпроса на Мирина, Ив отиде до командното табло и поиска вода, сетне тикна чашата в ръката на събеседницата си.
— Връзката й с Хамет създаваше ли проблеми между него и баща ви? Между нея и баща ви?
— Положението беше неудобно, но те не се чувстваха неловко. — Тя отново се усмихна. Всеки момент можеше да заспи права. — Навярно ще си помислите, че си противореча, ала не познавате баща ми. Той не обръща внимание на неприятностите и винаги се преструва, че те не съществуват. Още е приятел с Джордж.