— Ще ти помогна да ги свържеш.
— Защо мислиш, че го искам?
— Защото макар и подсъзнателно, вече си започнала да го правиш. — Майра се изправи. — Отлично се справяш с работата си, въпреки затормозеното ти подсъзнанието. Наблюдавам те от доста време и знам какво говоря. Ала щастието бяга от теб и не ще го изпиташ, преди да си внушиш, че го заслужаваш.
— Онова… преди години не беше по моя вина.
— Не, не е било. — Майра нежно докосна рамото й.
Ив усещаше, че още миг и ще се разплаче, което едновременно я изплаши и смути.
— Не мога да говоря за тези неща.
— Скъпа, ти вече започна. Готова съм да те изслушам винаги, когато пожелаеш. — Изчака, докато Ив стигна до вратата и се обади: — Мога ли да те попитам нещо?
— Та нали досега ме разпитва?
— Още един въпрос — усмихна се Майра. — Щастлива ли си с Рурк?
— Понякога. — Младата жена стисна клепачи и мислено изруга. — Да, да, определено ме кара да се чувствам щастлива. Освен когато реши да ме ядосва.
— Прекрасно. Радвам се за двама ви. Опитай се да поспиш. Ако не желаеш да взимаш приспивателни, просто погледай телевизия.
— Ще се постарая. — Ив отвори вратата и без да се обръща, подхвърли: — Благодаря.
— Няма защо.
Ив реши, че телевизията едва ли ще я приспи, особено след като е разглеждала снимките от аутопсиите на двете жертви.
Апартаментът й се стори прекалено тих и някак пуст. Внезапно съжали, че е оставила котарака Галахад при Рурк. Поне той можеше да й прави компания.
Очите й смъдяха от дългото взиране в монитора, затова изключи компютъра и стана от бюрото. Нямаше сили да се обади на Мейвис, знаеше наизуст всички филми от скромната си видеотека.
Поръча си музика, послуша трийсетина секунди и я изключи.
В подобни случаи храненето винаги помагаше, ала когато отиде в кухнята, видя, че е забравила да зареди авто-готвача. Изборът на ястия беше беден, но не беше толкова гладна, че да си поръчва вечеря по телефона.
Тъй като бе решила на всяка цена да се отпусне, опита очилата за виртуална реалност, подарени й от Мейвис за Коледа. За последен път ги бе използвала нейната приятелка певицата и затова бяха настроени на „нощен клуб“, а звукът бе усилен докрай. Ив побърза да го намали и докато ругаеше ожесточено, успя да програмира „плаж в тропиците“.
Усети нагорещения, бял, едрозърнест пясък под босите си ходила, жарките слънчеви лъчи, полъха на тих океански ветрец. Беше прекрасно да стои на брега, да наблюдава как лениви вълнички се плискат в краката й, да следи полета на чайките и да отпива от ледения коктейл с вкус на плодове и ром.
Върху голите й рамене се отпуснаха нечии ръце и започнаха да я масажират. С доволна въздишка тя се облегна назад, върху широките мъжки гърди. В далечината бял кораб пореше сините морски вълни.
Колко лесно бе да се отпусне в прегръдката на мъжа, да целуне любимите устни. И да се отпусне върху горещия пясък под тялото, което желаеше повече от всичко.
Обзелата я възбуда беше не по-малко прекрасна от досегашния покой. Ритъмът на телата им — вечен като океанския прибой. Отдаде се всецяло и потръпна, почувствала наближаването на върховния момент. Усети дъха на мъжа върху лицето си, тежестта на тялото му, изстена и прошепна името му.
Рурк.
Разгневена на себе си, Ив рязко свали очилата и ги запрати в ъгъла на стаята.
Той няма право да се натрапва в съзнанието й. Няма право да й причинява болка и удоволствие, когато единственото й желание, е да остане сама.
Ив скочи на крака и гневно закрачи из стаята, като си мислеше: „О, той прекрасно знае какво прави. Но няма да му позволя. Незабавно ще приключа тази история и то веднъж завинаги.“
На излизане затръшна вратата на апартамента. Едва когато колата й с огромна скорост се стрелна по алеята пред дома на Рурк, на Ив й хрумна, че може би не е сам.
Мисълта за това я накара да изпита още по-силен гняв и мъка, поради което изтича нагоре по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж, и заудря с юмруци по вратата в нов прилив на ярост.
Съмърсет отвори и невъзмутимо отбеляза:
— Лейтенант, часът е един и двайсет.
— Благодаря за информацията — озъби му се тя, когато икономът се опита да й препречи пътя. — Искам да бъдем наясно, приятелче. Омразата ни е взаимна, но ти си безпомощен, защото съм ченге. А сега разкарай кльощавия си задник от пътя ми, докато не съм те арестувала за възпрепятстване на полицейски служител.
Икономът се изправи в цял ръст и попита с глас, мек като коприна:
— Да разбирам ли, че сте тук, в този час, за да изпълните служебните си задължения, лейтенант?
— Разбирай го както искаш. Къде е той?