— Нима не разбираш, че се опитвам да те елиминирам от списъка на заподозрените?
— Като че ли вече не си го сторила. — Той отново застана зад бюрото си и уморено промълви: — Махай се. Точка по въпроса.
Ив тръгна към вратата. Страхуваше се, че всеки момент ще падне, тъй като сърцето й биеше лудо, а и краката й се бяха подкосили. Когато стигна до нея, направо се задъхваше. Рурк мислено се прокле и натисна заключващия бутон. По дяволите гордостта, няма да й позволи да си отиде.
Тъкмо да извика името й и Ив се обърна. Сега и по нейното лице бе изписан гняв.
— Добре. Дяволите да те вземат, спечели. Признавам, че страдам. Това ли искаше да чуеш? Не мога да спя, не мога да се храня. Имам чувството, че нещо в душата ми се е пречупило, не съм в състояние да работя. Е, доволен ли си?
За пръв път от много дни насам юмрукът, стиснал сърцето на Рурк, отпусна хватката си. Ала той още не смееше да повярва на ушите си.
— Защо да съм доволен?
— Нали постигна целта си — ето ме тук. Дойдох, защото повече не мога да издържам без теб. — Измъкна медальона изпод ризата си и тръгна към Рурк. — Ето, виж, дори нося проклетата дрънкулка.
Той погледна диаманта, който проблясваше загадъчно.
— И онзи път ти казах, че ти отива.
— Дрън-дрън! — промърмори Ив и се обърна. — Кара ме да се чувствам като пълна глупачка. Всъщност цялата тази история ме кара да се чувствам така. Но нека бъде твоето. Ще постъпя като глупачка и ще се преместя да живея тук. Ще търпя този противен робот, когото наричаш иконом. Ще нося диаманти. Само и само да не… — Гласът й секна, тя закри лице с длани и зарида. — Не мога да търпя, когато ми се сърдиш!
— Недей! За Бога, не плачи.
— Уморена съм, това е всичко. — Олюля се леко в усилието си да се овладее. — Просто изнемогвам.
— Наругай ме! — Рурк се изправи, потресен и не на шега изплашен от риданията й. — Хвърли нещо. Удари ми плесница.
Ив рязко се отдръпна, когато той понечи да я прегърне.
— Недей! След минута ще се съвзема и няма вече да се излагам.
Без да обръща внимание на думите й, Рурк я притисна до себе си. Тя се опита да се отскубне, но напразно. После отчаяно се вкопчи в него и отпусна глава върху гърдите му.
— Не ме изоставяй! Моля те, не ме изоставяй!
— Няма, скъпа. — Нежно я погали по косите и се запита има ли нещо по-страшно за един мъж от това да види обляна в сълзи жената, която е смятал за несломима. — Никога не съм те изоставял. Обичам те толкова много, че сърцето ми ще се пръсне.
— Не мога да живея без теб. Опитах се, но не мога.
— Знам. — Отдръпна се леко и повдигна брадичката й, за да види лицето й. — Не плачи, всичко ще се оправи. — Целуна страните й, мокри от сълзи. — И аз не мога без теб.
— Но тогава защо ме изпъди?
— Нямаше да позволя да си отидеш, бях заключил вратата. — Поусмихна се и леко я целуна по устните. — Ако не беше нахлула с гръм и трясък тук, сам щях да дойда при теб. Тази нощ не можах да заспя и напразно се опитвах да си внуша, че не бива да се унижавам. После ти се появи. Знаеш ли, за малко да падна на колене пред теб.
— Защо? — Ив плахо докосна лицето му. — Можеш да имаш всяка жена, която пожелаеш. Сигурно си го разбрал от опит.
— Питаш ме защо. — Той отметна глава. — Труден въпрос. Може би харесвам благия ти характер, изисканите ти маниери или безупречния ти вкус към облеклото. — Сърцето му се разтопи при вида на усмивката, озарила за миг лицето й.
— Не, греша, това не се отнася за теб. В такъв случай ме привличат смелостта ти, стремежът към справедливост, неспокойният ти дух и златното ти сърце, в което има място за толкова много хора.
— Описваш някаква друга жена.
— Не, говоря за теб, скъпа Ив. — Отново я целуна по устните. — Отлично те познавам, както познавам вкуса на тези устни, аромата на кожата ти, погледа ти, гласа ти. Успя да ме обсебиш изцяло. Когато се успокоиш, ще поговорим — прошепна той и докосна лицето й, все още влажно от сълзите. — Ще уредим нещата така, че и двамата да сме щастливи.
Ив дълбоко си пое въздух и промълви:
— Обичам те. Господи, ето, че ти го казах.
Чувствата, обзели Рурк, бяха като лятна буря, която се разразява и стихва внезапно, и пречиства въздуха. Погълнат от тях, той допря чело до нейното.
— Каза го и още си жива.
— Прав си. Може би ще свикна да изричам тези думи. — Може би следващия път сърцето й няма да бие така лудешки. Вдигна глава и потърси устните на Рурк.
Целувката им беше жарка, страстна, прелюдия към нещо друго, което ги караше да тръпнат от желание. Кръвта бучеше толкова силно в главата й, че Ив не чу как повтаря, че го обича. Ала неудържимото туптене на сърцето й подсказа, че го е сторила.