— Така изглежда, но смятам, че лесно ще го разреша. — Рурк взе котарака, погали го и го постави на пода. — Все пак присъствието ми е наложително. Вероятно ще отсъствам няколко дни.
— О, така ли? — Ив си каза, че внезапно обзелото я лошо настроение се дължи на умората. — Е, ще се видим, когато се върнеш.
Той докосна трапчинката в брадичката й.
— Ще ти липсвам ли?
— Може би. — Рурк се усмихна и това съкруши упорството й. — Да.
— Хайде, облечи се. — Подаде й халата. — Искам да ти покажа нещо преди да замина.
— Нима вече тръгваш?
— Чакат ме, но ще се забавя малко.
— Сигурно очакваш да те изпратя до долу и да те целуна за сбогом.
— Ще ми бъде много приятно, но както казах, преди това искам да ти покажа нещо. — Хвана я за ръка и я поведе към асансьора. — Искам да се чувстваш удобно тук, докато отсъствам.
— Добре.
Когато кабината пое надолу, той сложи ръце на раменете й.
— Ив, сега това е и твой дом.
— И без това ще бъда много заета. — Тя усети как асансьорът престана да слиза и започна да се движи във вертикална посока. — Но къде отиваме?
— Ще видиш. — Рурк я прегърна през раменете, когато вратите се отвориха.
Намираха се в стая, която Ив не беше виждала. Но вероятно в тази огромна, подобна на лабиринт къща имаше още много помещения, в които не беше стъпвала. Само един поглед й бе достатъчен, за да разпознае своите вещи.
Всичко, което смяташе за ценно, беше тук, а добавените от Рурк предмети превръщаха помещението в уютно и приятно място за работа. Ив пристъпи напред и се огледа.
Подът от лакирано дърво беше застлан с килим в сиво-сини и зелени тонове, навярно произведен във фабриките на Рурк, намиращи се в Далечния Изток. Върху този безценен килим стоеше разнебитеното й бюро с необходимата техника.
Стена от матирано стъкло разделяше помещението от напълно обзаведена кухничка, с врата към голяма тераса.
Разбира се, имаше и други удобства. Рурк беше помислил за всичко. Чрез комутатор тя можеше да се свързва с всяка стая в къщата. Салонът за забавление предлагаше музика, видео и холограмен екран, даващ възможност за различни зрителни представи. Малката зимна градина, изпълнена с прекрасни цветя, се намираше под сводестия прозорец, през който се виждаше просветляващото небе.
— Можеш да промениш онова, което не е по вкуса ти — отбеляза Рурк, когато тя докосна облегалката на креслото, пригодено за спане. — Всичко е програмирано така, че да го командваш чрез устни заповеди или чрез прилепване на длан върху специалната пластина.
— Много добре измислено. — Ив се прокашля. — Харесва ми.
Изненадан от нервността си, той пъхна ръце в джобовете си.
— Отлично разбирам, че работата ти изисква да разполагаш с отделно помещение, където никой да не те безпокои. Кабинетът ми е в съседство — влиза се през онази врата. Но тя се заключва от двете страни.
— Ясно.
Нервите му не издържаха и той гневно възкликна:
— Ако се чувстваш неудобно в дома ми, докато отсъствам, можеш да се барикадираш в този апартамент. По дяволите, имаш право да го сториш дори когато съм тук. Прави каквото пожелаеш.
— Добре. — Тя дълбоко си пое въздух и се обърна към него. — Положил си толкова труд заради мен.
— Много добре знаеш, че съм готов на всичко, за да те направя щастлива.
— Май започвам да ти вярвам. — Досега никой не й беше правил такъв прекрасен подарък. Внезапно осъзна, че на света няма човек, който да я познава така добре както Рурк. — Би трябвало да се смятам за късметлийка, а?
Той понечи да й отвърне язвително, но се отказа и възкликна:
— Нямам време за повече разговори. Трябва да тръгвам.
— Рурк, забрави нещо. — Пристъпи към него, прекрасно осъзнавайки, че е успяла да го вбеси. — Не съм те целунала за сбогом. — Направи го така страстно, че главата му се завъртя. — Благодаря ти. — Преди той да успее да проговори, устните й отново потърсиха неговите. — Благодаря, че винаги знаеш какво е най-важно за мен.
— Благодарностите са излишни. — Рурк нежно погали разрошената й коса. — Искам поне мъничко да ти е мъчно за мен, докато ме няма.
— Вече ми липсваш.
— И не се излагай на излишни опасности. — Той закачливо вплете пръсти в косата й. — Няма смисъл да те предупреждавам изобщо да не се излагаш на опасност, нали?
— Тогава не го прави. — Сърцето й примря, когато Рурк целуна ръката й. — Приятно пътуване — извика след него, докато той се качваше в асансьора. Не беше свикнала да му се обяснява в любов, затова изчака, докато вратите почти се затвориха, и добави: — Обичам те.
Последното, което видя, беше щастливата му усмивка.