Мейвис не я разочарова, макар да бе положила усилия да се облече консервативно според собствените си представи. Днес цветът на косата й бе направо банален. Блестящите й златисти къдрици се спускаха от едната страна до рамото й, а от другата бяха прибрани зад ухото. Носеше само шест различни по цвят и форма обеци и то — поставени само на ушите. За Мейвис Фрийстоун това беше върхът на изискаността.
Излезе от лимузината без да обръща внимание на проливния пролетен дъжд, подаде на онемелия от ужас Съмърсет прозрачната си наметка, окичена с разноцветни лампички, и направи три шеметни пируета, по-скоро възхитена от обстановката, отколкото от желание да демонстрира роклята си от червено трико, която плътно следваше очертанията на тялото й!
— У-ха! Страхотно!
— И аз така мисля — обади се Ив. Очакваше в коридора пристигането на приятелката си, тъй като не искаше да я оставя сама в компанията на Съмърсет. Ала се оказа, че се е притеснявала напразно, защото този път надменният иконом беше загубил ума и дума.
— Фантастично е — с благоговение прошепна Мейвис. — Направо е божествено. И целият този разкош е на твое разположение!
Ив изгледа изпод око Съмърсет и отговори:
— Горе-долу.
— Щур късмет. — Певицата запърха с миглите си, дълги почти три сантиметра, и подаде на иконома ръката си, върху която бяха татуирани преплетени сърца. — А вие навярно сте Съмърсет. Чувала съм толкова хубави неща за вас.
Той взе ръката й и се почувства така объркан, че понечи да я целуне, но в последния миг се опомни и каза сдържано:
— На вашите услуги, мадам.
— О, наричайте ме просто Мейвис. Бива си го работното ви място. Ама сигурно е бая трудно да се поддържа, нали?
Съмърсет, в душата на когото очевидно бушуваха противоречиви чувства, отстъпи крачка назад, леко се поклони и изчезна по коридора, стиснал под мишница наметката, от която продължаваше да капе вода.
— Не е от разговорливите, а? — Мейвис намигна, изкикоти се и тръгна по коридора, тропайки с подметките си, дебели петнайсетина сантиметра. Когато влязоха в първата стая, изстена от удоволствие:
— Истинска камина!
— Не една, ами поне две дузини, доколкото си спомням.
— Хей, правите ли го пред камината като в старите филми?
— Оставям това на въображението ти.
— Знаеш, че е доста развинтено. Божичко, Далас, каква кола ми изпрати! Истинска лимузина, направо класика. Ама и моят късмет си го бива — точно тогава заваля. — Тя отново направи пирует, при което многобройните й обеци зазвънтяха. — Видяха ме едва половината хора, дето исках да шашна. Я кажи, какво ще правим сега?
— Можем да вечеряме.
— Умирам от глад, но първо искам да разгледам този дворец. Хайде, разведи ме.
Ив се замисли. От терасата на покрива се разкриваше невероятна гледка, но проливният дъжд не позволяваше да отидат там. Не можеше да я заведе в оръжейната, нито в стрелбището. Смяташе, че никой не бива да стъпва там в отсъствието на Рурк. Разбира се, имаше още много помещения, заслужаващи интерес. Изгледа подозрително обувките на приятелката си и попита:
— Можеш ли да ходиш с тези чудеса?
— О, да. Подметките им са напомпани с въздух. Дори не ги чувствам на краката си.
— Тогава ще се качим по стълбището. По този начин ще видиш повече.
Първо я заведе в солариума и забеляза как Мейвис буквално зяпна от учудване при вида на екзотичните храсти, цветя и дървета, искрящите водопади и чуруликащите птици. Дъждът обливаше сферичната стъклена стена, но все пак през нея се виждаха блещукащите светлини на града.
Когато отидоха в салона за музика, Ив програмира изпълнение на траш група и с усилие на волята издържа няколко оглушителни модерни парчета.
Прекараха близо час в залата за игри, като се състезаваха с компютъра, помежду си и с холограмни опоненти в Свободна зона и Апокалипсис.
Докато разглеждаха спалните, Мейвис само охкаше и ахкаше от възхищение, а после, след голяма душевна борба, си избра апартамент, където да прекара нощта. Със собственически жест посочи камината, облицована с лапис-лазулит.
— Ще я запалят ли, ако поискам?
— Разбира се, но може би забравяш, че навън е почти лято.
— Не ми пука, дори да се изпека. — С разперени ръце Мейвис направи няколко танцови стъпки, вдигна поглед към купола, през който се виждаше нощното небе, и скочи върху леглото с размери на езеро, отрупано с големи сребристи възглавници. — Чувствам се като кралица. Не, като императрица. — Затъркаля се върху кревата, докато въздушната възглавница се полюшваше под нея. — Възможно ли е човек да не полудее, ако живее в такъв дворец?
— Нямам представа. Отскоро съм тук.