— Е, и?
— Ами, хрумна ми, че докато получиш нова порция информация, можеш да спасиш положението с малко факти от случая Деблас. Напомни на хората как нашата красива лейтенантка е разкрила убийство и била ранена при изпълнение на служебния си дълг. По този начин ще ги накараш да й повярват.
— Не ми се иска да измествам фокуса от настоящото разследване.
— Но може би ще се наложи — настоя Луиз. — Поне докато научиш нещо повече. Или пък докато убиецът очисти нова жертва.
Надин се усмихна.
— Малко кръв ще ни бъде от полза. Още няколко дни и ще настъпи лятото — сезон за отпуски и скука. Добре, ще си помисля. Ако искаш, подготви нещичко.
Луиз повдигна вежда.
— И?
— И ако го използвам, ще те цитирам като съавтор, алчна кучко!
— Става. — Луиз посегна към джоба на ризата си и се намръщи. — Свършила съм цигарите.
— Трябва да ги откажеш. Знаеш как се отнасят шефовете към служители, поемащи рискове със здравето си.
— Пуша от онези билкови цигари, дето смърдят на фъшкии.
— Права си за миризмата. Хей, вземи и за мене. — Надин се престори, че не забелязва шокирания поглед на приятелката си. — И си дръж езика зад зъбите. Големите клечки са още по-строги към репортерите, които се включват на живо, отколкото към техническия персонал.
— Имаш време преди обзора на новините в полунощ. Няма ли да починеш?
— Не. Налага ми се да проведа няколко разговора. Освен това навън вали като из ведро. — Надин приглади безупречно фризираната си коса. — Ти върви. — Извади портмонето от чантата си. — Черпя.
— Това е най-малкото, което можеш да направиш. Налага се да отида чак до Второ авеню, където има магазин с разрешително за продажба на цигари. — Въздъхна примирено и се изправи. Ще взема шлифера ти.
— Хайде, тръгвай. — Надин й подаде шепа кредитни жетони. — Остави моите в джоба на шлифера. Ще бъда в новинарската стая.
Двете излязоха заедно от студиото. Луиз облече елегантния син шлифер и заяви:
— Хубав плат.
— Водата се стича по него като по патешки пера.
Прекосиха рампата, минаха покрай няколко зали за монтаж и се отправиха към автоматичната стълба. Тук вече не цареше тишина, затова Надин повиши глас.
— С Бонго още ли мислите да предприемете голямата стъпка?
— Мислим толкова усилено, че чак започнахме да си търсим апартамент. Ще постъпим както повечето хора. Ще поживеем заедно година и ако ни хареса, ще узаконим връзката си.
— Слава Богу, че съм спасена от подобно изкушение — прочувствено заяви Надин. — Не ми хрумва нито една причина, поради която едно разумно същество би пожелало завинаги да се обвърже със себеподобно.
— Забравяш любовта. — Луиз театрално притисна длан до сърцето си. — Когато човек е влюбен, престава да мисли рационално.
— Животът е пред теб, докато си млада и необвързана, Луиз.
— Ако имам късмет, ще остарея омъжена за Бонго.
— По дяволите, кой би искал до края на живота си да бъде обвързан с човек на име Бонго?
— Аз. Ще се видим по-късно. — Монтажистката вдигна ръка за поздрав и тръгна към автоматичната стълба, докато Надин се отправи към новинарската стая.
Луиз си мислеше за Бонго и се питаше дали ще успее да се прибере у дома преди един. Тази нощ щяха да прекарат в нейното жилище. Ала щом намерят подходящ апартамент, ще си спестят неудобството да се местят ту в едната, ту в другата квартира.
Тя хвърли разсеяно поглед към един от многобройните монитори, заемащи цялата стена, където вървеше програмата на Канал 75. В момента излъчваха популярна комедия на нравите, един почти забравен жанр, напоследък възкресен от таланти като Ивон Меткаф.
Луиз поклати глава и неволно се усмихна, когато актьорът на огромния екран направи ужасяваща гримаса.
Надин беше изцяло посветена на новинарските предавания, но Луиз предпочиташе забавните. С копнеж очакваше вечерите, когато с Бонго сядаха прегърнати пред телевизора.
В огромното фоайе на Канал 75 бяха разположени още монитори, кабинки за охраната, както и приятно място за отдих, обградено с холограми на звездите на телевизионната станция. Естествено не липсваше и сувенирен магазин, където се продаваха тениски с емблемата на Канал 75, шапки, чаши с подписите на известни личности.
Два пъти дневно, в часовете между десет и шестнайсет, в станцията се допускаха организирани групи, развеждани от специален служител. Луиз си спомняше, че като дете беше участвала в подобна обиколка, беше се взирала с обожание в известните от екрана лица и още тогава беше решила, че един ден ще работи в телевизията.
Махна на охраната на главния вход и зави към източното крило, откъдето пътят до Второ авеню беше по-кратък. Когато стигна до служебния изход, постави длан върху специалната пластинка, за да деактивира ключалката. Вратата се отвори и тя потръпна, дочула плющенето на проливния дъжд. За малко не се отказа, като се питаше дали си струва да измине толкова голямо разстояние в студа и мрака, само за да изпуши тайно една цигара. „Струва си и още как“ — помисли си и вдигна качулката. Скъпият шлифер щеше да я предпази от дъжда, а нервите й бяха поопънати от двата часа, прекарани с Надин в монтажната.