Дълбоко си пое въздух, когато лицето на Дейвид изпълни екрана. Изглеждаше притеснен. Объркан. И нервен.
— Какво търсиш тук? — промърмори тя и погледна към левия ъгъл на екрана, където беше отбелязано времето. — Какво търсиш тук в двайсет и три часа, две минути и пет секунди?
Облегна се назад в стола си и с една ръка зарови из чекмеджето, без да откъсва поглед от екрана. После разсеяно отхапа от шоколадчето, което трябваше да й замени закуската. Още не се беше прибирала у дома.
— Искам копие — нареди тя. — После се върна на нормалния размер и направи още едно копие. — Търпеливо изчака, докато допотопната апаратура с астматично хриптене изпълняваше заповедите й. — Пусни отново диска, скорост — нормална.
Докато гризеше шоколада, видя как скъпата спортна кола профуча извън обсега на камерата. Образът изчезна. Шефовете от Канал 75 можеха да си позволят свръхмодерни охранителни камери, задействащи се от каквото и да било движение. Когато колата на Морз се приближи, броячът отчете, че са изминали единайсет минути.
— Интересно — промълви Ив, после отново даде нареждания: — Копирай диска и прехвърли копието към файл 47833-К — Луиз Кирски. Убита. Препратки към файл 47801-Т — Сисли Тауърс и към 47815-М — Ивон Меткаф. Убити.
Извърна се от екрана и вдигна слушалката на видеотелефона.
— Здравей, Фийни.
— Добро утро, Далас. — Той натъпка в устата си остатъка от парче наденица. — Работя по въпроса. Господи, едва седем сутринта е.
— Много добре знам колко е часът. Слушай, попаднах на нещо много деликатно.
— По дяволите! — По умореното му лице сякаш се появиха нови бръчки. — Изтръпвам всеки път като ми изтърсиш нещо такова.
— Преглеждах охранителните дискове на паркинга пред Канал 75 и се натъкнах на Дейвид Анджелини, който пристига с колата си десетина минути преди да открият трупа на Луиз Кирски.
— Майната му, майната му, Майната му! Кой ще съобщи на командира?
— Аз… но преди това ще разговарям с Анджелини. От теб искам да ме прикриваш. Ще предам всички данни, с които разполагам, но ще си премълча за младия Дейвид. Ти ще занесеш рапорта ми на командира. Съобщи му, че искам няколко свободни часа.
— И той като ще ми повярва.
— Фийни, кажи му, че имам нужда от сън, че си ми заповядал да се прибера у дома и да поспя един-два часа.
Компютърният гений тежко въздъхна.
— Далас, имаш нужда от сън. Ще рапортувам на командира. Прибери се у дома и поспи един-два часа.
— Сега с чиста съвест можеш да му кажеш онова, което те помолих отначало — заяви Ив и прекъсна връзката.
Подобно на рутинната полицейска работа интуицията на ченгето често дава неочаквано добри резултати. Ив си каза, че Дейвид положително ще потърси опора в семейството си. Ето защо първо се отправи към жилището на Анджелини, намиращо се в богаташки квартал в Ийст Сайд.
Тук сградите от кафеникав камък бяха издигнати едва преди трийсетина години и представляваха точни копия на зданията, проектирани през деветнайсети век и разрушени в началото на двайсет и първи по време на промяната на цялата инфраструктура на Ню Йорк. Повечето от разкошните къщи в този район бяха обявени за непригодни за живеене и разрушени. След дългогодишни спорове тук отново изникнаха сгради, подчиняващи се на архитектурните традиции отпреди близо два века. Традиции, които само най-богатите можеха да си позволят.
След десетминутно обикаляне Ив успя да открие свободно място за паркиране между скъпите европейски и американски коли. Вдигна поглед и забеляза, че три частни мини-совалки кръжат в небето и търсят място за приземяване.
Очевидно жителите на този квартал не използваха обществения транспорт, от друга страна, земята тук беше прекалено скъпа, че да я „похабяват“ за построяване на гаражи.
Ив си напомни, че все пак се намира в Ню Йорк и заключи очуканата си полицейска таратайка преди да тръгне към дома на Анджелини. Покрай нея премина юноша на еърборд. Забелязал, че Ив го наблюдава, той очевидно реши да привлече вниманието й с няколко сложни чупки, завършващи с висок подскок. За да не го разочарова, младата жена одобрително се усмихна.
— Добре се справяш.
— Хванах му цаката — заяви той с мутиращ глас и победоносен поглед. — Опитвала ли си някога?
— Не. Струва ми се много опасно. — Продължи да крачи по тротоара, а момчето кръжеше около нея, балансирайки върху еърборда.
— За пет минути мога да те науча на основните движения.
— Ще си помисля. Знаеш ли кой живее тук, на двайсет и първи номер?