— Естествено господин Анджелини. Ама ти не си от неговите парчета.
— Защо мислиш така?
— Я не ме занасяй. — Момчето се ухили, разкривайки великолепните си зъби. — Той си пада по нафуканите мадами. И по не толкова млади. — Бързо подскочи върху еърборда и успя да запази равновесие. — Не приличаш и на прислужница. Пък и той предпочита дроиди за домакинската работа.
— Има ли много… „парчета“?
— Виждал съм няколко. Винаги пристигат с частни коли. Понякога остават до сутринта, но по-често си тръгват след полунощ.
— А ти откъде знаеш?
Той се усмихна без капчица смущение.
— Живея хей там. — Посочи къщата от другата страна на улицата. — Обичам да наблюдавам, за да бъда в крак със събитията.
— Тогава ще ми кажеш ли дали някой е идвал снощи?
Момчето се завъртя върху еърборда.
— Откъде накъде?
— Защото съм от полицията.
Младежът впери разширени от любопитство очи в значката й.
— Уха! Това е върхът! Слушай, мислиш ли, че е пречукал родителката си? Както вече казах, искам да бъда в крак със събитията и прочие, за да не изоставам в учението.
— Това не е тест. Отново те питам — наблюдаваше ли къщата снощи? Между другото, как се казваш?
— Бари. Ами, снощи ме беше хванал един канап, та затова погледах телевизия, послушах музика. Всъщност трябваше да зубря за гадната матура в Компютърното училище.
— Днес нямате ли часове?
— Хей, ти да не си от Комитета за залавяне на ученици, избягали от час? — Продължи да се усмихва, но някак гузно. — Още е много рано. А пък аз уча само три дни в седмицата. Нали знаеш, че сега е най-модерно електронното обучение по домовете.
— Добре. И какво се случи снощи?
— Ами, докато се мотаех, забелязах господин Анджелини да излиза. Сигурно е било към осем. После около полунощ, пристигна някакъв тип с жестока кола. Обаче не излезе веднага от нея. Седеше вътре, сякаш се чудеше какво да прави.
Бари продължи да танцува по дължината на дъската.
— После влезе в къщата, ама вървеше много особено. Казах си, че е обърнал няколко чашки. Та значи влезе без да позвъни, следователно е знаел кода. Не видях кога се е прибрал господин Анджелини. Сигурно вече съм къртел. Нали чаткаш?
— Да, вече си спял. А тази сутрин забеляза ли някой да излиза?
— Не, обаче готината кола още е тук.
— Ясно. Благодаря ти.
— Хей, сигурно е страхотно да си ченге.
— Да, понякога наистина е страхотно. — Ив изкачи няколкото стъпала пред дома на Анджелини и се легитимира, след като скенерът-посрещач с леден глас я помоли да стори това.
— Съжалявам, лейтенант, но вкъщи няма никой. Ако желаете да оставите съобщение, то ще бъде предадено при първа възможност.
Ив впери поглед право в скенера и изрече с не по-малко леден глас:
— Предай следното: ако в къщата няма никой, ще се свържа от колата си с управлението и ще поискам разрешение за влизане и обиск. Ще ми отнеме само десетина минути.
Не помръдна от мястото си и след по-малко от две минути Дейвид Анджелини отвори вратата.
— Какво обичате, лейтенант?
— Господин Анджелини, тук ли ще разговаряме или в полицейското. Как предпочитате?
— Влезте. — Той й направи път. — Пристигнах снощи и тази сутрин още не мога да се организирам.
Покани я в просторна всекидневна, където преобладаваха тъмните тонове и учтиво предложи на Ив кафе, което тя любезно му отказа. Беше облечен с прави панталони с тесни маншети, каквито тя беше видяла да носят в Рим, и с копринена риза с широки ръкави в същия кремав цвят като панталоните. Обувките му също бяха в тон и изглеждаха толкова меки, сякаш човек би могъл да ги продупчи с пръст.
Ала очите му шареха неспокойно. Изправи се до креслото и забарабани с пръсти по страничните му облегалки.
— Навярно ще ми съобщите нова информация относно убийството на майка ми?
— Знаете защо съм дошла.
Той овлажни устните си с език и неспокойно се раздвижи. Ив си помисли: „Ето защо не му върви в хазарта.“
— Какво искате да кажете?
Младата жена постави записващото устройство на масата така, че той да го види.
— Дейвид Анджелини, длъжна съм да ви уведомя за правата ви. Не сте длъжен да давате показания. Ако го сторите, те ще бъдат надлежно записани и могат да бъдат използвани срещу вас в съда. Имате право на адвокат или друг представител.
Продължи да изрежда правата му и забеляза, че Дейвид взе да се задъхва, и после попита:
— В какво ме обвинявате?
— Срещу вас все още не са предявени обвинения. Ясно ли ви е какви са правата ви?
— Разбира се.
— Искате ли да повикате адвоката си?
Той тежко въздъхна.
— Засега не се налага. Предполагам, че ще ми обясните защо съм подложен на разпит.