Той се насочи към тясно стълбище, където стъпалата бяха покрити с пътека и тръгна да се изкачва, придържайки се за излъскания до блясък парапет. Когато се озова на горния етаж, свърна вдясно и покани Ив в някаква стая, която се оказа кабинет. Светлината на следобедното слънце нахлуваше през прозорците, лъчите му се отразяваха от повърхността на апаратурата за комуникации и от плота на черното бюро във форма на полукръг, проблясваха и се фокусираха върху лъскавия под.
Сякаш раздразнен от силната светлина, Анджелини натисна някакво копче и стъклата на прозорците се обагриха в кехлибарен цвят, превръщайки ги в бледозлатисти правоъгълници. В стаята притъмня.
Домакинът се приближи до компютъризирания бар в стената и си поръча бърбън с лед. Взе ниската чаша и отпи малка глътка, после заговори.
— Смятате, че синът ми е убил майка си и другите две жени.
— Разпитвахме го във връзка с тези обвинения, господин Анджелини. Той е заподозрян. Ако имате въпроси по процедурата, обърнете се към неговия адвокат.
— Вече разговарях и с тримата. — Отново отпи от чашата си и продължи: — Смятат, че съществува реална възможност да го обвините в извършване на убийствата, но не мислят, че Дейвид ще бъде подведен под отговорност.
— Това зависи от заседателите, които ще решат дали въпросът да се отнесе до съда.
— Но, вие смятате, че трябва.
— Господин Анджелини, ако арестувам сина ви по обвинение в три предумишлени убийства, вече ще бъда абсолютно сигурна, че ще бъде подведен под отговорност, изправен пред съда и осъден, защото ще разполагам с достатъчно веществени доказателства.
Той хвърли поглед към голямата чанта, където беше прибрала едно от въпросните доказателства.
— Поразпитах тук-там за вас, лейтенант Далас.
— Нима?
— Предпочитам да знам предварително с кого си имам работа. — Лицето му за миг се изкриви в тъжна усмивка. — Командир Уитни, когото уважавам, се изказа изключително ласкаво за вас. Бившата ми съпруга се възхищаваше от вашата упоритост и трудолюбие, а пък не беше от хората, които грешат в преценките си. Често говореше за вас, знаете ли?
— Не.
— Дълбоко впечатление й беше направил начинът ви на разсъждение. Казваше, че е типичен за полицаите с неопетнена съвест. Добра сте в професията, нали, лейтенант?
— Да.
— И все пак понякога допускате грешки.
— Опитвам се да ги сведа до минимум.
— Замисляла ли сте се, че и най-малката ви грешка може да причини неописуема болка на невинен човек. — Той продължаваше безмилостно да се взира в нея. — Намерихте нож в стаята на сина ми.
— Нямам право да ви отговоря.
— Дейвид почти никога не отсяда тук — предпазливо заобяснява Анджелини. — Идва само три-четири пъти годишно. Когато е в този район на страната, предпочита имението ни на Лонг Айланд.
— Възможно е, но все пак е бил тук в нощта на убийството на Луиз Кирски. — Ив изгаряше от нетърпение да занесе ножа в лабораторията и се питаше как да прекъсне разговора. — Господин Анджелини, нямам право да обсъждам с вас случая…
— Но сте абсолютно убедена, че синът ми е убиецът — прекъсна я той. Когато Ив не му отговори, Анджелини отново впи очи в лицето й, после изпи бърбъна на един дъх и остави чашата настрана. — Длъжен съм да ви уведомя, че грешите, лейтенант. Заловила сте не когото трябва.
— Разбирам чувствата ви и знам, че вярвате в невинността на сина си.
— Не вярвам, а съм убеден. Дейвид не е заклал трите жени. — Пое си дълбоко въздух като човек, готвещ се да се гмурне под водата. — Аз ги убих.
Петнайсета глава
Ив нямаше избор. Беше длъжна да го арестува и да го разпита. След един час получи жестоко главоболие, както и хладнокръвното изявление на Марко Анджелини, че е убил три жени.
Той не пожела адвокат, както не пожела или не беше в състояние да разкаже подробно за случилото се.
Всеки път, когато Ив му задаваше въпроса защо е извършил престъпленията, той я поглеждаше право в очите и заявяваше, че го подтикнал някакъв импулс. Съобщи, че не можел да понася бившата си съпруга и се чувствал неловко поради интимните й отношения с негов делови партньор. Убил я, тъй като не можел да си я върне. А после му харесало и продължил да го прави.
Ив си казваше, че версията му е безкрайно елементарна, и предварително заучена. Представяше си как я повтаря наум и уточнява репликите си, преди да ги произнесе, на глас.
— Защо ме занимавате с глупости? — рязко каза тя и стана от масата. — Не сте убил никого.
— Направих го. — Гласът му беше странно спокоен. — Имате запис на самопризнанието ми.