— Разкажете ми още веднъж всички подробности. — Ив се приведе и удари с длани по масата. — Защо определихте среща на жена си в „Петте луни“?
— Исках да извърша убийството в квартал, където никой не ни познава. Нали разбирате, въобразявах си, че ще се отърва безнаказано. Излъгах я, че Ранди отново има неприятности. Сисли нямаше престава, доколко Дейвид е пристрастен към хазарта. Само аз знаех истината… Разбира се, тя дойде на срещата.
— И вие й прерязахте гърлото.
— Да. — Анджелини едва забележимо пребледня. — Всичко се случи много бързо.
— Какво направихте после?
— Прибрах се у дома.
— Как?
— С кола. Бях паркирал автомобила си на няколко преки от „Петте луни“.
— Ами кръвта? — Ив се втренчи в очите му, наблюдавайки зениците му. — Имало е много кръв. Би трябвало целия да сте оплискан.
Зениците му се разшириха, но гласът му остана спокоен.
— Носех дълъг дъждобран, който после изхвърлих. — Подсмихна се и продължи: — Навярно някой скитник го е намерил и му се е зарадвал.
— Какво взехте от местопрестъплението?
— Ножът, разбира се.
— А нещо принадлежащо на мъртвата? — Замълча за секунда, докато очакваше отговора му. — Нещо, което да наведе полицията на-мисълта, че става дума за обир?
Той се поколеба. Ив сякаш виждаше как мозъкът му работи трескаво.
— Не бях на себе си. Не очаквах, че гледката ще бъде толкова ужасяваща. Забравих за намерението си да взема чантата и бижутата на Сисли и побягнах.
— Избягал сте панически, без да вземете нищо, но същевременно не сте пропуснал да захвърлите дъждобрана, изпръскан с кръв.
— Точно така.
— После сте решил да убиете Меткаф.
— Направих го импулсивно. Непрекъснато сънувах онова, което направих със Сисли и жадувах да го повторя. Ивон беше лесна жертва. — Сега Анджелини дишаше равномерно и ръцете му върху масата не трепереха. — Беше амбициозна и доста наивна. Знаех, че Дейвид е написал сценарий, представяйки си я в главната роля. Беше твърдо решен да заснеме този филм и няколко пъти се скарахме по този повод. Цялата история започваше да ме дразни, освен това проектът щеше да се реализира със средства от нашата компания, която в момента е в нестабилно финансово състояние. Реших да я убия и й телефонирах. Знаех, че няма да ми откаже една среща.
— Как беше облечена?
— Моля? — За миг той се обърка, не знаеше какво да отговори. — Не обърнах внимание, пък и не беше необходимо. Когато ме видя да се приближавам, тя се усмихна и протегна ръце към мен. Тогава я убих.
— Защо решихте да направите самопризнание?
— Както вече споменах, въобразявах си, че ще се отърва безнаказано. Съществуваше доста голяма вероятност. Ала изобщо не очаквах да арестуват сина ми вместо мен.
— А може би искате да го прикриете.
— Аз убих тези жени, лейтенант. Какво още искате да ви кажа?
— Защо оставихте ножа в чекмеджето на неговото бюро?
Той извърна поглед, после отново се втренчи в лицето й.
— Вече ви казах, че Дейвид рядко идва тук. Мислех, че никой няма да намери оръжието. После се появихте вие със заповедта за обиск и не успях да го преместя на друго място.
— Нима очаквате да ви повярвам? Въобразявате си, че помагате на Дейвид с това смехотворно самопризнание. В душата си знаете, че е виновен. — Ив понижи глас, като произнасяше всяка дума отчетливо и гневно. — Изпитвате ужас при мисълта, че синът ви е убиец и сте готов да поемете вината му, вместо да го оставите да си сърба попарата. Ще позволите ли да умре още една жена? Или пък две, три… докато се осъзнаете?
Устните на Анджелини потрепнаха, после той отново ги стисна и процеди:
— Нямам какво повече да кажа. Направих пълно самопризнание.
— Направихте пълна глупост! — Ив се обърна рязко и излезе. Застана в коридора, докато се овладее, сетне хвърли поглед през стъклото и с неприязън забеляза как Анджелини закри лицето си с длани.
Беше сигурна, че не след дълго ще го накара да се откаже от нелепата си идея. Ала съществуваше реална опасност някой репортер да разбере за случилото се и тогава медиите щяха да гръмнат с новината, че не главният заподозрян, а друг човек е направил пълни самопризнания.
Дочу нечии стъпки, вдигна глава и се вцепени.
— Добър ден, шефе.
— Докъде стигна с Анджелини, лейтенант?
— Настоява на своята версия. В нея има толкова огромни „дупки“, че през тях може да мине самолет. Извъртях въпросите си така, че да го подсетя да спомене „сувенирите“ от първите две убийства, но той не каза нито дума.
— Искам да поговоря с него. Насаме и неофициално, лейтенант. — Ив понечи да възрази, но Уитни вдигна ръка. — Знам, че е забранено от правилника. Моля те за услуга.