— Ами ако по време на разговора той издаде сина си или себе си?
Уитни гневно стисна устни, после възкликна:
— По дяволите, Далас! Никога няма да пренебрегна дълга си.
— Да, сър. — Тя отключи вратата, поколеба се за миг, затъмни стъклото и изключи звука. — Ще бъда в кабинета си.
— Благодаря. — Командирът пристъпи в стаята, но преди да затвори вратата, се обърна и изгледа Ив. После въздъхна тежко и се обърна към превития до масата Анджелини.
— Марко! Какво целиш с този цирк?
— Здравей, Джак. — Анджелини се усмихна едва-едва. — Питах се кога ще се появиш. Така и не успяхме да изиграем заедно един голф.
— Трябва да поговорим. — Уитни се отпусна тежко в стола.
— Нима примерната и старателна лейтенантка не те е осведомила най-подробно?
— Записващото устройство е изключено — рязко изрече командирът. — Сега сме сами. Стига номера, Марко. И двамата знаем, че не си убил Сисли, нито когото и да било.
Анджелини впери поглед в тавана, сякаш размишляваше. После бавно заговори:
— Знаеш ли, Джак, в повечето случаи само си въобразяваме, че познаваме хората около нас. Дори и онези, които са ни много скъпи. Бях влюбен в Сисли и никога не съм преставал да я обичам. Ала тя ме разлюби. Тайно се надявах, че ще разбере грешката си и ще се върне при мен, макар да осъзнавах, че това никога няма да се случи.
— По дяволите, Марко, нима очакваш да повярвам, че си прерязал гърлото й, защото се е развела с теб преди дванайсет години?
— Може да съм се изплашил, че Сисли ще се омъжи за Хамет. Той я искаше за съпруга — промълви Анджелини. — Знаех, че причината да не се оженят е колебанието на Сисли. — В спокойния му глас прозвуча носталгична нотка. — Тя предпочиташе да бъде независима, същевременно не искаше да разочарова Хамет. Някой ден щеше да отстъпи пред ухажванията му и да се омъжи за него. Това би означавало край на всичките ми надежди.
— Убил си Сисли от страх да не стане съпруга на друг, това ли искаш да ми кажеш?
— Тя беше моя съпруга, независимо от съдебното решене за разтрогване на брака ни.
Уитни се умълча, после заяви:
— Марко, познаваме се от години и често сме играли покер. Наблюдавал съм те внимателно и знам, че жестовете издават мислите и намеренията ти. — Той скръсти ръце върху масата и се приведе. — Забелязал съм, че когато блъфираш, барабаниш с пръсти по коляното си.
Анджелини сви пръстите си в юмрук.
— Само че това няма нищо общо с покера, Джак.
— Така няма да помогнеш на сина си. Нека правосъдието си каже думата.
— Между Дейвид и мен… отношенията ни бяха доста обтегнати през последните месеци. Имахме служебни и лични разногласия. — За пръв път въздъхна дълбоко и уморено. — Сега разбирам, че не е трябвало да се караме заради толкова маловажни неща.
— Това, което правиш, не е начинът да се сдобрите.
Изражението на Анджелини отново стана непреклонно. Очевидно беше решил вече да не се поддава на слабостта си.
— Ще те попитам нещо, Джак, но искам да ми отговориш съвсем искрено. Ако съществува някаква опасност — дори най-минимална — едно от децата ти да бъде обвинено в убийство, не би ли направил всичко възможно да го защитиш?
— Скапаните ти самопризнания ни най-малко не помагат на Дейвид.
— Защо да са скапани? — Изречена с кадифения му глас на образован човек, жаргонната дума прозвуча странно. — Аз извърших убийствата и сега си признавам, тъй като не мога да понеса моят син да плаща заради греховете ми. Хайде, Джак, как ще реагираш при подобна ситуация? Ще защитиш ли детето си или ще го изоставиш?
— По дяволите! — прошепна Уитни, тъй като нямаше какво да му отговори.
Остана още двайсет минути, но не научи нищо повече. Опита се да насочи разговора към по-общи теми, към голфа и към класирането на бейзболния отбор, между чиито собственици беше и Анджелини. От време на време изстрелваше по някой коварен въпрос, свързан с убийствата.
Ала Марко Анджелини беше опитен във водене на преговори и вече бе казал последната си дума. Даде ясно да се разбере, че няма да се отрече от нея.
Когато Уитни влезе в кабинета на Ив, в гърдите му бушуваха смесени чувства — на вина, скръб и постепенно нарастващ страх, — от които буквално му прилошаваше. Младата жена седеше пред монитора, проучваше данните и поръчваше нови.
За пръв път от много време насам командирът забрави собствената си умора и забеляза, че Ив е направо смазана. Беше бледа, под очите й имаше сенки, устните й бяха решително стиснати. Късата й коса беше щръкнала, сякаш разрошвана безброй пъти. Докато Уитни я наблюдаваше, Ив отново прокара ръка през непокорната си коса, после потърка очите си, като че да прогони умората.