— Предпочитам да го чуя от теб.
Ив му разказа какво се бе случило в негово отсъствие.
Говореше така, сякаш диктуваше служебен доклад: използваше кратки изречения, наблягаше на фактите и се въздържаше да ги тълкува. Когато свърши, с изненада установи, че се чувства по-добре. Рурк умееше да я изслушва, което й помагаше да подреди мислите си и да ги анализира.
— Смяташ, че убиецът е младият Анджелини?
— Засега всичко е в полза на моята теория. Имал е възможност и солиден мотив за извършване на престъпленията. Ако отпечатъците върху ножа съвпаднат с неговите… Утре ще се срещна с доктор Майра, за да уговорим провеждането на психологически тест.
— Какво мислиш за самопризнанията на Марко?
— Поведението му цели да ни обърка, да изпрати разследването в задънена улица. Не е глупак и положително ще намери начин репортерите да научат за сензационното му самопризнание. Временно ще обърка работата ни, и ще ни струва доста време и усилия, докато вкараме всичко обратно в релси.
— Нима мислиш, че се е обявил за убиец, за да затрудни разследването?
— Точно така. — Изгледа го изпитателно и повдигна вежда. — Или имаш друга версия?
— Детето, което се дави — замислено промълви Рурк. — Бащата, който мисли, че синът му ще потъне трети път, без колебание скача в буйните води. Жертва живота си, за да спаси сина си. Такава е истинската любов, Ив. — Повдигна брадичката й и я погледна право в очите. — Любовта не се спира пред нищо. Марко мисли, че синът му е виновен и решава да се принесе в жертва, но да не допусне Дейвид да получи заслуженото наказание.
— Ако знае или поне подозира, че синът му е убиец, то би било лудост да го прикрива.
— Не лудост, а любов. Едва ли има нещо по-силно от обичта на родителя към детето му. Ние с теб не сме я познали, но тя съществува.
— Дори когато детето е умствено недоразвито или има физически недъг?
— Може би е по-силна именно тогава. Като малък живеех в Дъблин и познавах жена, чиято дъщеричка беше останала без ръка при катастрофа. Майката беше бедна и нямаше пари за протеза. Беше родила пет дечица и ги обичаше от цялото си сърце. Но четирите бяха здрави. Тя „изгради стена“ около осакатеното дете, за да го предпази от злонамерени погледи, подмятания и съжаление. Насърчаваше момиченцето и му внушаваше, че по нищо не отстъпва на другарчетата си. Нали разбираш, дъщеря й се нуждаеше много повече от нейните грижи, отколкото другите й деца.
— Има разлика между физически и душевен недъг — настоя Ив.
— Според теб, но не и според един родител.
— Какъвто и да е мотивът на Марко Анджелини, рано или късно ще научим истината.
— Не се съмнявам. Кога свършва дежурството ти?
— Моля?
— Дежурството ти. Кога свършва?
Ив погледна към екрана на монитора, в долния ъгъл на който се отчиташе времето.
— Преди около час.
— Прекрасно. — Стана и й подаде ръка. — Ела с мен.
— Не мога, имам още работа. Налага се да прегледам видеозаписа от разпита на Марко Анджелини. Възможно е да открия някаква „дупка“ в показанията му.
Рурк беше търпелив, защото знаеше, че ще постигне своето.
— Ив, толкова си уморена, че няма да забележиш дори яма, докато не паднеш в нея. — Решително хвана ръката й и я изправи на крака. — Да тръгваме.
— Добре. Май действително имам нужда от почивка. — Като мърмореше недоволно, тя нареди на компютъра да се изключи и да задейства предпазния механизъм. — Налага се да пришпоря момчетата от лабораторията. Още се мотаят с отпечатъците по дръжката на ножа. — Изпитваше удоволствие да върви ръка за ръка с Рурк. Дори не се притесняваше от подигравките на другите полицаи, които можеха да я видят в коридора или в асансьора. — Къде отиваме?
Рурк поднесе ръката й към устните си и усмихнато заяви:
— Още не съм решил.
Накрая избра да отидат в Мексико. Полетът до там беше кратък, а вилата му на бруления от ветровете западен бряг беше винаги подготвена за посещенията. За разлика от великолепния дом в Ню Йорк там всичко беше автоматизирано и Рурк наемаше прислуга само когато очакваше да пребивава по-дълго.
Намираше, че дроидите и компютрите са нещо практично, но не харесваше тяхната безличност. Ала този път се радваше, че ги има. Искаше да бъде сам с Ив, за да й помогне да се успокои. Искаше да я види щастлива.
— Божичко, Рурк!
Очите й щяха да изхвръкнат при вида на къщата — истинско чудо на архитектурата — извисяваща се на ръба на една скала. Постройката сякаш изникваше от гранита, а стените от прозрачно стъкло проблясваха като полирани. Наоколо имаше терасовидни градини с пъстри ухаещи цветя.
Свечеряваше се. Ив вдигна очи и забеляза, че няма никакъв въздушен трафик. Само синьо небе, по което се надбягваха бели облачета и прелитаха птици. Струваше й се, че е попаднала в друг свят.