Тибъл допря върховете на пръстите си и надникна иззад тях.
— Знаете ли какво би ме принудило да ви отстраня от разследването? Ако заподозря, че ви пука прекалено много за Кирски. — Ив понечи да проговори, но размисли и стисна устни. Тибъл се усмихна. — Точно така, по-добре си дръжте устата затворена. Рискувала сте, залагайки капан на убиеца, тъй като е имало твърде голяма вероятност той да избере вас за следващата си жертва. И аз съм постъпвал по същия начин в миналото. — В гласа му се четеше съжаление, че онези славни дни никога няма да се върнат. — Само че убиецът не се е хванал на примамката и вместо вас загива жена, станала жертва на страстта си към тютюнопушенето. Да не би да се смятате отговорна за смъртта й?
След кратка душевна борба Ив реши да каже истината.
— Да.
— Стегнете се, лейтенант! — изкомандва Тибъл. — Обръщате повече внимание на собствените си чувства, отколкото на разследването. Джак не може да преодолее скръбта си, вие — чувството си за вина, което ви прави напълно безполезни. Страдайте колкото си искате, но след като заловите убиеца. Ясно ли е?
— Да, сър.
Доволен, той отново се облегна назад.
— Когато излезете оттук, репортерите ще ви връхлетят като досадни комари.
— Мога да се справя с тях.
— Не се съмнявам. — Той тежко въздъхна. — Аз също. След малко имам пресконференция. Изчезвайте.
Нямаше друг изход, освен да започне от самото начало. Ив стоеше на тротоара пред „Петте луни“. Мислено възпроизвеждайки маршрута на Сисли Тауърс, тя се отправи към входа за метрото.
„Вали проливен дъжд. В едната си ръка държа чадъра, с другата притискам чантата си, преметната през рамо. Човек никога не знае какво може да му се случи в подобен квартал. Вбесена съм. Вървя бързо, но се озъртам, да не би някой да «хареса» чантата ми.“
Влезе в „Петте луни“ без да обръща внимание на любопитните погледи на невъзмутимия дроид зад бара, и опита да си представи какво си е помислила Сисли Тауърс.
„Каква отвратителна кръчма. Истинска кочина. Няма да си поръчам питие, дори няма да сядам. Бог знае с какво ще изцапам костюма си. Колко е часът? По дяволите, къде ли е той? Искам час по-скоро да приключим с тази история. Господи, защо се съгласих да се срещнем тук? Каква глупачка съм. Трябваше да определя среща в кабинета ми, на моя територия.
Защо не го сторих?“
„Защото се е страхувала от любопитни погледи — помисли си Ив и затвори очи. — Следователно въпросът, който е искала да уреди, е бил личен.“
Но защо не са отишли в апартамента й?
Не е искала да го покани там. Била е прекалено разгневена, разтревожена или нетърпелива, за да спори, когато той назовал часа и мястото на срещата.
„Не, била е просто вбесена и изгаряща от нетърпение“ — реши Ив, припомняйки си показанията на дроида. — Час по час намръщено е поглеждала часовника си, накрая се отказала да чака и излязла.
Ив си представи, че е на нейно място. Излиза, без да забрави чадъра и чантата си. Тръгва бързо, токчетата й потракват по тротоара. Някой я пресреща. Тя спира. Видяла ли го е, познала ли го е? Със сигурност са били лице срещу лице. Може би го е упрекнала за закъснението.
Убива я мълниеносно. Няма оживено движение, но човек никога не знае какво може да се случи в подобен квартал. Уличното осветление е слабо, но местните обитатели не се оплакват, тъй като много по-безопасно е да се боцкат в мрака.
Но някой може да излезе от бара или от отсрещния клуб. Убиецът замахва и жената пада на тротоара. Кръвта й го изпръсква от глава до пети. Да, кръвта сигурно го е изпръскала целия.
Той взима чадъра й. Импулсивно, или за да се предпази от любопитни погледи. Сетне бързо се отдалечава. Но не по посока на метрото. Целият е в кръв. Дори в този квартал има опасност да привлече вниманието на някого.
Ив измина известно разстояние и в двете посоки по улицата, сетне отново го стори, като задаваше въпрос на всички минувачи. В повечето случаи те вдигаха рамене или гневно се взираха в нея. Очевидно ченгетата не бяха популярни в Уест Енд.
Младата жена забеляза как амбулантен търговец, който положително продаваше и дрога, освен модните дрънкулки, профуча покрай нея на моторни кънки и зави зад ъгъла. Тя намръщено го проследи с поглед.
— Скивала съм те тук и преди.
Ив се озърна. Жената, която я беше заговорила, бе толкова бяла, че изглеждаше невидима. Лицето й напомняше избелял от слънцето маджун, косата й беше толкова късо подстригана, че под нея прозираше белият като слонова кост череп. Очите й, включително разширените й зеници, бяха напълно безцветни.