— Уверявам ви, че там няма никой — каза Сара, като се мъчеше да говори спокойно.
— Ако не възразявате, госпожо, предпочитам да проверя сам — безцеремонно отвърна Тремейн.
Фиск гледаше Сара. Беше сигурен, че ще изпищи. Хайде, Сара, още малко кураж. Не се предавай.
Зад вратата на мрачната тоалетна Джош Хармс насочи пистолета право в главата на Вик Тремейн през тесния процеп. Вече бе преценил, че има тактическо превъзходство, макар и съвсем нищожно. Първо Тремейн, после Рейфийлд, ако онзи не го простреляше пръв, което беше напълно възможно при тази ограничена позиция. Е, нямаше как да не улучи мишена като Вик Тремейн с размерите на малък танк. Той пристегна пръст около спусъка, а отзад брат му се притисна с все сила към стената. Въпреки всичко от вратата го деляха само няколко сантиметра. Щом Тремейн докоснеше дръжката, всичко щеше да свърши.
В момента Фиск се зае да прибира папките в куфарчето.
— Направо да не повярва човек. Първо двама негри едва не ни прегазиха, а сега и това.
Тремейн и Рейфийлд се ококориха срещу него.
— Какви негри? — изрекоха двамата в един глас.
Фиск остави папките и ги погледна.
— Тъкмо влизахме в сградата, когато пробягаха покрай нас, едва не събориха Сюзан.
— Как изглеждаха? — попита Рейфийлд с изтънял глас. Зад него Тремейн бързо се отдръпна от вратата на тоалетната.
— Негри като негри. Е, единият приличаше на бивш тежкоатлет или нещо такова. Спомняш ли си колко едър беше, Сюзан? — Тя кимна и най-сетне си пое дъх. — Направо грамаден, казвам ви. А и другият с него не беше дребен, малко под метър и деветдесет, само че доста по-слаб. Бягаха като луди, а пък не бяха в първа младост. Някъде към четирийсет и пет, може би петдесет.
— Видяхте ли накъде тръгнаха? — запита Тремейн.
— Скочиха в някаква стара кола и отпратиха на север по магистралата. Не разбирам много от коли и не познавам марките, но беше стара. Зелена, струва ми се. — Изведнъж той се престори на изплашен. — Мислите ли, че е бил избягалият затворник?
Тремейн и Рейфийлд не отговориха, защото вече изскачаха от кабинета. Щом чуха вратата на приемната да се отваря и тропотът да заглъхва по коридора, Фиск и Сара се спогледаха, после рухнаха едновременно на дивана, сякаш вързани с невидима връв. Посегнаха един към друг и се прегърнаха.
— Добре, че не се наложи да те застрелям. Сече ти пипето.
Двамата вдигнаха очи към ухилената физиономия на Джош Хармс, който прибираше пистолета под колана си.
— И двамата сме юристи — отвърна дрезгаво Фиск, без да изпуска Сара.
— Е, никой не е съвършен — каза Джош.
Руфъс изникна зад брат си и тихо изрече:
— Благодаря.
— Надявам се, че вече ни вярваш — каза Фиск.
— Да, но няма да приема помощта ви.
— Руфъс…
— Досега колкото души опитаха да ми помогнат, все са мъртви. Освен Джош, а и той преди малко висеше на косъм. Не искам такъв товар на съвестта си. Качвайте се в онзи ваш самолет и стойте по-настрани от тая гадост.
— Не мога. Майкъл ми беше брат.
— Прави тогава каквото си щеш, само че без мен. — Руфъс пристъпи до прозореца и погледна как джипът се отдалечава с бясна скорост на север. Махна на Джош. — Да вървим. Не се знае кога ще им скимне да се върнат.
Докато двамата се обръщаха, Фиск бръкна в джоба си, извади нещо и го подаде на Руфъс.
— Това е визитна картичка с домашния и служебния ми телефон. Помисли какво вършиш, Руфъс. Сам няма да стигнеш доникъде. Когато най-сетне осъзнаеш това, обади ми се.
Ненадейно Сара дръпна картичката от ръката му и надраска нещо на гърба. После я подаде на Руфъс.
— Отзад са моите телефони. Обади се по което и да било време.
Огромната ръка бавно се пресегна и пое картичката. Руфъс я пъхна в джобчето на ризата си. След минута Сара и Фиск бяха сами. Отново се спогледаха, смазани от напрежение. Мина цяла минута, преди Фиск да наруши мълчанието.
— Е, трябва да призная, че се отървахме по чудо.
— Джон, за нищо на света не бих преживяла това отново.
И Сара тръгна към тоалетната, залитайки.
— Къде отиваш?
Тя не си направи труда да се обърне.
— В тоалетната. Освен ако не държиш да повърна тук.
46.
Един час след разговора с Уорън Маккена Чандлър слезе от колата и бавно тръгна към къщата си — красива тухлена постройка на два етажа, разположена сред цял квартал от подобни сгради. Приятно, спокойно място за отглеждане на деца… или поне такова беше преди двайсет години. Днес някогашното спокойствие вече го нямаше. А дали изобщо го е имало, запита се Чандлър.
Преди много години, когато искаше да се разтовари след работа, излизаше да поиграе с децата баскетбол на алеята, където бе заковал обръч над вратата на гаража. Но мрежата бе прогнила отдавна, после махнаха обръча и таблото. Сега просто влезе в дворчето и седна на старата скамейка от кедрово дърво в сянката на клонестата магнолия пред малкото фонтанче. Навремето жена му го изтормози за тоя проклет фонтан и той непрекъснато се оплакваше, че му вади душата. Едва след като свърши, разбра защо е настоявала. Работата някак го пречисти — измерването, планирането, подборът на материали. Много приличаше на детективския труд: главоблъсканица, в която, ако имаш повечко ум и късмет, отделните части изграждат едно цяло.