След десет минути почивка той стана с усилие, метна шлифера на рамо и повлече нозе към входа. Огледа тихата, сенчеста кухня. Беше красива и чудесно поддържана, също като къщата — изцяло благодарение на съпругата му Хуанита. Да наглежда децата, да викне лекар, да плаща сметки, да полива цветята, да коси моравата, да оправя леглата, да пере и глади, да готви, да мие чинии — тя вършеше всичко това, докато той работеше денонощно, за да се издигне. Такава бе тяхната връзка. След като децата ги напуснаха, тя започна да учи, стана медицинска сестра и се хвана на работа в детското отделение на местната болница. Вече трийсет и три години бяха женени и все още се обичаха.
Чандлър нямаше представа още колко ще продължи с детективската работа. Всичко му бе дошло до гуша. Вонята, лепкавите гумени ръкавици, вечните бавни, отмерени стъпки, за да не смачка някоя улика, която би могла да струва нечий живот или да освободи от затвора жесток убиец. Канцеларщината, гадните адвокати с техните неизменни въпроси и стандартни словесни капани, отегчените съдии, четящи присъдата като някакъв изследователски протокол. Безжизнените физиономии на обвиняемите, които не казват нищо, не проявяват вълнение, отиват в затвора, където са всичките им приятели, където е тяхното висше учебно заведение, за да излязат още по-изпечени престъпници.
Телефонният звън прекъсна тия потискащи мисли.
— Ало?
Той послуша една-две минути, даде кратки нареждания и затвори. Съобщаваха му, че са открили куршум на уличката, където бе намерен трупът на Майкъл Фиск. Изглежда, бил отскочил от стената и паднал в калта зад една кофа за боклук. Твърдяха, че е в добро състояние, почти без деформации. Лабораторията тепърва трябваше да установи дали наистина този куршум е убил младия юрист. Но това щеше да стане бързо по една колкото проста, толкова и противна причина: по куршума трябваше да има останки от кръв, кост и мозъчна тъкан, които много лесно можеха да се свържат с главата на Майкъл Фиск. А щом разполагаха с куршума, можеха да започнат издирване на оръжието. Техниците от балистичната лаборатория можеха да определят връзката също тъй точно, както техните колеги откриваха на чия ръка принадлежат отпечатъците от пръсти.
Чандлър стана, остави револвера си и мина в хола. Седна в креслото, подбрано специално за масивната му фигура. Беше тъмно, но не му се искаше да светне лампата. Прекалено много светлина го обкръжаваше през деня. Ярки лампи в кабинета му по цял ден. Още по-ярки в залите за аутопсия — от тях всяко късче плът изглеждаше огромно и дотолкова отвратително, че от време на време Чандлър бързаше да се оттегли в тоалетната, където стомахът му проявяваше възмущението си пред касапското изкуство на патолозите. Фотографски светкавици на местопрестъплението и пред съдебните зали. Прекалено много светлина, по дяволите. Сенките означаваха покой и отдих. Така искаше да живее след пенсията. Сред прохладни сенки. Като фонтанчето в двора.
Думите на Маккена бяха го разтревожили, макар че тогава се постара да не му проличи. Не можеше да повярва, че Джон Фиск е способен да убие собствения си брат. Но, откровено казано, нали точно това би искал да му внуши и самият Фиск. Сетне Чандлър изведнъж се сети за още нещо. Телефонните обаждания на Майкъл Фиск до Форт Джаксън. А сега и бягството на Руфъс Хармс. Дали имаше връзка? Очевидно Фиск прикриваше Сара Еванс. Чандлър поклати глава. Трябваше да си отспи, в момента мозъкът му работеше на празен ход.
Той понечи да стане, но внезапно застина. Нечии пръсти изненадващо се плъзнаха около врата му. Разтворил широко очи, той посегна да сграбчи ръцете. Револверът… по дяволите, къде беше револверът?
— Седиш и мислиш или само седиш?
Той се отпусна веднага и вдигна очи към лицето на Хуанита. В крайчеца на устните й трептеше едва доловима усмивка. Винаги изглеждаше така — сякаш се готвеше да подхвърли шега или да се разсмее. Лицето й неизменно го ободряваше, независимо колко калпав ден е имал и колко трупа е трябвало да опипва и преобръща.