Той притисна длан върху гърдите си.
— Проклятие, жено, ако пак ми изскочиш тъй изотзад, ще има да седя горе при херувимите.
Тя се настани в скута му. Беше облечена с дълъг бял пеньоар, изпод който надничаха голите й крака.
— Я стига, какво толкова ще му стане на такъв юначага? Пък и не е ли малко самонадеяно да се слагаш при херувимите?
Чандлър плъзна ръка около талията й. След три деца не беше чак толкова тънка като в първата брачна нощ, но и той самият отдавна не приличаше на фиданка. Както често подхвърляше на шега, бяха израсли заедно. В живота трябва да има равновесие. Събереш ли кльощаво и дебело, дириш си белята.
На този свят никой не го познаваше по-добре от Хуанита. Може би тъкмо това бе най-важното за един успешен брак: да знаеш, че има и друга душа по твоята мярка, чак до последния десетичен знак, като безкрайното число „пи“, та дори и още повече, ако изобщо е възможно. Между тях двамата беше точно така.
— Не ще и дума, скъпа — усмихна се той, — юначага съм, но чувствителен. А нас, чувствителните, не се знае какво може да ни катурне. И след като цял живот съм търчал подир престъпниците, вярвам, че сам Господ е седнал сега горе да ми шие чифт хубави ангелски крилца. От най-големите, разбира се. Нали е вездесъщ, сигурно знае, че с годините съм се позакръглил.
Целуна я по бузата и сплете пръсти с нейните. Тя зарови другата си ръка в оредялата му коса. Усещаше го, че се шегува насила.
— Буфърд, защо не ми кажеш какво те тормози, та да поговорим и после да си легнеш? Късно става. Утрото е по-мъдро от вечерта.
Чандлър се усмихна на тия думи.
— Хей, какво стана с непроницаемата ми физиономия? Навремето щом погледнех някой арестуван, моментално пропяваше като славейче, без изобщо да разбере какво си мисля.
— Хич не те бива да се преструваш. Хайде, скъпи, кажи ми.
Тя размачка схванатия му врат, а той в замяна плъзна длани по дългите й крака.
— Помниш ли онзи младеж, за когото ти споменах? Джон Фиск. Брат му беше сътрудник във Върховния съд.
— Помня го. А сега са убили още един сътрудник.
— Точно така. Е, тази вечер бях в апартамента на брат му да търся улики. Появи се онзи агент от ФБР, Маккена.
— Дето казваш, че бил напрегнат като граната с дръпнат предпазител? И че не можеш да разбереш що за човек е.
— Същият.
— Ахааа…
— Намерихме застрахователна полица, според която Джон Фиск ще получи половин милион долара след смъртта на брат си.
— Роднини са, нали така? И ти имаш застраховка. Ако умреш, забогатявам. — Тя го млясна лекичко по темето. — Хайде де, време ти е. Цял живот само ми обещаваш разни хубави неща. Дано да забогатея, като се гътнеш.
Двамата избухнаха в смях и се прегърнаха.
— Фиск не обели и дума за застраховката. Нали разбираш, това е класически мотив за убийство.
— Може пък да не е знаел.
— Може би — съгласи се Чандлър. — Маккена обаче ми разви цяла теория. Фиск бил застрелял брат си заради парите, накарал една служителка от съда да му помага, защото си падала по него, а после решил да ни обърка, като се намеси в разследването и тъй нататък. Дори бил излъгал за човека, дето се вмъкнал в апартамента на брат му. Трябва да призная, че поне на пръв поглед ми се стори много убедително.
— Значи Джон Фиск е бил в апартамента на брат си?
— Аха. Твърди, че някакъв тип го цапардосал там и избягал. А всъщност може да е откраднал от апартамента нещо, което доказва връзката му с убийството.
— Добре де, щом Джон Фиск е бил в апартамента на брат си, щом е измислил онзи човек и е знаел за застраховката, защо не е претърсил, та да намери полицата? Защо е оставил да я намерите вие и да го заподозрете?
Чандлър се изблещи насреща й.
— Буфърд, добре ли си?
— Дявол да го вземе, сладурче, мислех си, че в тая къща аз съм детективът. Как можах да не се сетя?
— Защото си претоварен и никой не ти оценява труда, това е. — Хуанита стана и му протегна ръка. — Но ако побързаш да дойдеш горе, аз ще те оценя както заслужаваш. Остави тук чувствителните си части и докарай само останалото.
И тя го изгледа с натежали клепачи — Чандлър отдавна знаеше, че това не е знак за сънливост.
Той бързо скочи, хвана я за ръка и двамата тръгнаха по стъпалата.
47.
Докато джипът летеше по пътя, Тремейн оглеждаше пътниците във всяка задмината кола.
— И това ако е късмет — изпъшка Рейфийлд. — Изтървали сме ги за броени минути.
Без да му обръща внимание, Тремейн се взираше в колата отпред. Тъкмо когато я задминаваха, лампичката в купето се включи и освети двамата вътре. Човекът на задната седалка разгъваше карта.