Както ги гледаше, Тремейн изведнъж натисна спирачките, рязко зави наляво и навлезе в отсрещното платно. Колата заподскача в тревясалата канавка, сетне гумите отново захапаха асфалта и джипът се понесе обратно към кантората на Райдър.
Рейфийлд сграбчи Тремейн за рамото.
— Какво правиш?
— Преметнаха ни. Онези двамата. Историята им беше чиста лъжа.
— Откъде знаеш?
— Лампата в тоалетната.
— Лампата ли? Какво общо има тя?
— Не светеше. Кучката е стояла вътре на тъмно. Сетих се, когато видях как светнаха лампата в оная кола. Изпод вратата на тоалетната не прозираше светлина. А като излезе, тя не щракна ключа, защото вътре и без това си е било тъмно. Не е ходила да пикае. Стояла е вътре на тъмно. Сещаш ли се защо?
Рейфийлд пребледня.
— Защото с нея са били Хармс и брат му. — Докато се обръщаше напред, му хрумна още нещо. — Онзи тип рече, че името му било Джон Майкълс. Дали не е Джон Фиск?
— А онази е Сара Еванс. Това си мисля. Най-добре да се свържеш с другите и да им кажеш какво е станало.
Рейфийлд посегна към клетъчния телефон.
— Вече изтървахме Хармс.
— Не, не сме.
— Как ще го хванем, по дяволите?
Разчитайки на трийсетте си години военен опит, Тремейн обмисли какво би сторил противникът при тези обстоятелства.
— Фиск каза, че ги видял да се качват в кола. Обратното е камион или камионетка. Каза, че колата била стара. Обратното е нова камионетка. Казва, че потеглили на север, значи тръгваме на юг. Имат само пет минути преднина. Ще ги настигнем.
— От все сърце се надявам да си прав. Ако са били в кантората на Райдър…
Рейфийлд не довърши и тревожно се загледа напред през стъклото. Тремейн се озърна към него.
— Това би означавало, че братята Хармс не бягат. Търсили са нещо от Райдър. И сто на сто няма да е нещо приятно за нас. — Той кимна към телефона. — Хайде, обади се. Ние поемаме Хармс и брат му. Те трябва да се справят с Фиск и жената.
Поради особената важност на случая ФБР предложи своята лаборатория за анализ на намерения куршум. След сравняване с образци от тъканите на мъртвия Майкъл Фиск бе доказано, че куршумът е минал през мозъка му. Беше деветмилиметров, от типа, който обикновено използват полицейските служители.
Снабден с тази информация, агент Маккена седна пред един компютърен терминал в Хувър Билдинг и подаде спешно запитване до щатската полиция на Вирджиния. След няколко минути получи отговора. Джон Фиск притежаваше деветмилиметров пистолет „Зиг Зауер“, регистриран на негово име още преди да напусне полицията. Маккена незабавно изтича към колата си. Два часа по-късно той отби от магистрала 95 и подкара по мрачните улици в центъра на Ричмънд. Колата му изтрополи по стария и неравен паваж на Шокоу Слип. За паркиране избра уединено местенце близо до старата железопътна гара.
Още десет минути по-късно той стоеше в кабинета на Джон Фиск, след като с удивителна лекота бе отключил вратите на сградата и кантората. Огледа наоколо с помощта на малко фенерче. Беше решил да провери най-напред тук, а после в апартамента на Фиск. Трябваха му само няколко минути, за да открие каквото търсеше. Деветмилиметровият пистолет беше сравнително лек и компактен. Маккена протегна ръка, покрита с гумена ръкавица, опипа оръжието и го прибра в джоба си.
Отново завъртя фенерчето наоколо. Нещо проблесна и той пристъпи към библиотечката. Взе снимката, но отблясъците по стъклото на рамката бяха твърде ярки, затова Маккена пристъпи към прозореца да я огледа на лунна светлина.
Братята Фиск изглеждаха съвсем обикновени. Стояха един до друг. Майкъл Фиск беше по-висок и по-красив от брат си, но очите на Джон пламтяха по-ярко. Полицейската униформа подсказваше, че снимката е правена преди доста време. С нея по-големият брат вече бе опознал живота до дъно, също като Маккена по време на кариерата си във ФБР. Понякога това разпалваше огъня в сърцето, друг път жестоко го изгасяваше.
Маккена остави снимката и напусна кантората. След пет минути колата отново го носеше на север. Два часа по-късно той достигна дома си в един заможен крайградски квартал на Северна Вирджиния. Седна в малкия кабинет, отвори кутия бира и запали цигара. Държеше пистолета, взет от кантората на Фиск. Оръжието беше добре изработено и отлично поддържано. Фиск бе направил добър избор. Навярно като ченге оръжието неведнъж му бе спасявало живота. Преди години полицаите рядко посягаха към пистолета. Но вече отдавна не беше така.
Маккена знаеше, че Фиск е убил човек с този пистолет. Че е стрелял, за да отнеме живот. Разбираше колко сложно е това премеждие — премеждие, стегнато в рамките на броени секунди. Нагорещен метал, отвратителен мирис на изгорял барут. За разлика от филмите куршумът не отхвърля жертвата няколко крачки назад. Човек просто пада, където са го простреляли; често напълва гащите и просто рухва безмълвно в калта. Маккена също бе убил човек. Стори го светкавично, по рефлекс; видя как онзи се сгърчи и изцъкли очи. После Маккена се върна към мястото, откъдето бе стрелял, и забеляза две дупки от куршуми върху стената отляво и отдясно. По някакво чудо бяха минали встрани от агента. По-късно щеше да научи, че убитият е страдал от деформация на окото, нарушаваща пространствената координация. Маккена се върна при семейството си и продължи да живее само защото онзи човек бе имал изместена зеница. На връщане се подмокри в колата.