Долу Фиск си наля чаша кафе, върна се към паницата с разбити яйца и добави настъргано сирене чедар. Сара стоеше, гледаше го и вдишваше аромата на запържен лук. Фиск беше напълно облечен, с още мокра от душа коса. Обърна се да отвори хладилника и я видя.
Сара се загърна малко по-плътно с чаршафа.
— Помислих, че си заминал.
— Реших да те оставя да подремнеш. Снощи заспахме късно.
Беше чудесно, понечи да каже тя, но премълча.
— Добре ли си?
Зададе въпроса небрежно, тъй като все още не умееше да разчита напълно посланията, скрити зад неговите думи, жестове и изражения. Особено за нещо тъй скорошно като отминалата любовна нощ. Лош знак ли беше, че е предпочел да изпържи яйца, вместо да остане до нея, докато се събуди?
— Добре съм, Сара.
И той се усмихна, сякаш за да потвърди, че е така. Тя също се усмихна.
— Не знам какво готвиш, но мирише великолепно.
— Нищо особено. Омлет по западняшки.
— Обикновено карам само на препечена филийка и чаша кафе. Приятно ме изненадваш. Имам ли време за душ?
— Само ако побързаш.
— Не като снощи, нали?
Тя се усмихна, премрежи клепачи и му обърна гръб. Отзад чаршафът висеше свободно.
Фиск се загледа след нея, отново възбуден от нейното голо тяло, от изящните, чувствени движения на гърба и бедрата. Седна до масата и плъзна очи из уютната кухничка. Преди малко бе излязъл на задната веранда да погледа как слънцето бавно изгрява. Над вода зората винаги изглеждаше много по-чиста, сякаш тия две първични жизнени сили, огънят и водата, се сливаха в мистично единство.
Чу шума на вода от банята и се озърна към стълбището. Снощи, след като Сара заспа, той дълго остана буден до нея. В нощния мрак смесеният аромат на телата им ги обгръщаше като втора кожа и Фиск имаше чувството, че си принадлежат открай време. Ала сетне бе дошла безпощадната утринна яснота. Фиск вдигна чашата кафе към устните си и почти в същия миг я остави обратно. Ако се беше обадил на брат си, сега Майк щеше да бъде жив. Нямаше как да избяга от тази истина. Тя щеше да го преследва до сетния му ден.
48.
Елизабет Найт също стана призори, изкъпа се и набързо се облече. Джордан Найт спеше дълбоко и тя не го събуди. Свари кафе, наля си, взе бележника и седна отвън на терасата да погледа изгрева. Препрочете всичките си материали за днешното обсъждане, включително и последното становище, написано от Стивън Райт. Кръвта му сякаш бе заменила мастилото върху страниците. При тази мисъл тя едва удържа напиращите сълзи. Даде си клетва, че смъртта му няма да отиде напразно. Днес Рамзи нямаше да спечели това дело. Найт и бездруго бе решила твърдо да осигури на Барбара Ченс и другите жени като нея правото да съдят армията за това, че негласно поощрява жестокото, садистично и незаконно поведение на мъжкарите под пагон. Никоя организация не биваше да остава безнаказана за подобни деяния. Но сега волята й да надделее, да победи Рамзи бе нараснала хилядократно. Тя допи кафето, събра книжата в куфарчето си и хвана такси до Върховния съд.
Фиск разтърка зачервените си очи и се помъчи да прогони спомена за предната нощ и сложния възел, в който го бе заплела. Седеше в специалния сектор за членовете на адвокатската организация към Върховния съд. Погледна към Сара и другите сътрудници, насядали под прав ъгъл към съдийската маса. Тя също го погледна и се усмихна.
Когато съдиите излязоха иззад завесата и заеха местата си, Пъркинс изрече традиционното слово и всички се изпънаха мирно. Фиск се озърна към Найт. Всяко нейно движение — небрежно отпуснатият лакът, прелистването на документите — издаваше прилив на неудържима енергия. Приличаше на ракета, готова всеки миг да избухне. Сетне той измести очи към Рамзи. Старецът се усмихваше, изглеждаше спокоен и уверен. Но ако Фиск си падаше по хазарта, би струпал целия си залог в десния край на масата, точно пред съдия Елизабет Найт.
Обявено бе делото „Ченс срещу Съединените щати“.
Адвокатът на Ченс, ветеран от Харвардския правен факултет, който неведнъж бе постигал успехи пред Върховния съд, се впусна енергично в своята пледоария. Накрая Рамзи го прекъсна.
— Познавате ли доктрината „Ферес“, мистър Бар? — попита председателят, намеквайки за първото становище на Върховния съд от 1950 година, осигуряващо на военните съдебен имунитет.