Джош хвърли поглед из гъсталака наоколо. Листата вече почваха да пожълтяват и прозиращите през тях лъчи създаваха приятна комбинация от форми и шарки. Когато излизаше на лов, той често сядаше сред гората; избираше за отмора някой стар дънер и съзерцаваше простичката природна прелест — истинско чудо, при това напълно безплатно. След завръщането си от Югоизточна Азия няколко години бе избягвал горите. Във Виетнам дърветата, пръстта, всичко наоколо предвещаваше смърт чрез някой от хитроумните виетнамски капани. Той погледна часовника. Още десет минути, и трябваше да потеглят.
Надзърна през задното стъкло и веднага присви очи, защото го заслепи отражението на слънцето от някакъв лъскав предмет. Вместо да издиша, той тихо ахна, изплю цигарата през прозореца, включи двигателя и посегна към скоростния лост.
— Какво става, по дяволите? — стреснато подскочи Руфъс.
— Грабвай пищова и не си надигай проклетата глава — изръмжа Джош. — Дошъл е Тремейн.
Руфъс стисна пистолета и се приведе.
Тремейн изскочи от гората и откри огън. Първите откоси улучиха задната броня, строшиха стоповете и надупчиха каросерията. Изпод колелата изхвръкна гейзер от пръст и за момент заслепи Тремейн, който спря да стреля и хукна напред в отчаян опит да си осигури по-добър прицел.
Усещайки намеренията му, Джош завъртя волана наляво, камионетката изскочи от просеката и пое по пресъхналото корито на някакъв плитък поток. Ходът се оказа добър и по друга причина — Рейфийлд вече връхлиташе с джипа, за да им прегради пътя.
Рейфийлд спря да качи Тремейн и подкара след камионетката.
— Как са ни намерили, мътните да ги вземат? — зачуди се Руфъс.
— Недей да си губиш времето с тъпи въпроси — кресна Джош. — Тук са, и толкоз.
Той вдигна глава към огледалото и очите му се присвиха. Джипът бе по-маневрен и по-издръжлив от тежката камионетка.
— Ще ни надупчат гумите и след това сме им в кърпа вързани — каза Руфъс.
— Да, ама Вик трябваше най-напред да гърми в тях. Туй му беше втората грешка.
— А първата?
— Че остави слънцето да се отразява в бинокъла. Зърнах блясъка много преди да забележа онзи гадняр.
— Дано да продължат с грешките.
— Да разчитаме първо на себе си, пък другото — добре дошло.
Отзад Тремейн се подаде от джипа и отново откри огън. От такова разстояние автоматът не вършеше работа, макар че отблизо можеше да повали цял взвод за броени секунди. Тремейн смъкна ремъка от рамо и извади пистолета си.
— Приближи се колкото може по-плътно — кресна той на изнервения Рейфийлд. — Успея ли да улуча някоя гума, изхвръкват в дърветата и повече нямаме грижи.
Руфъс се озърна през задното стъкло и видя какво е намислил Тремейн. Прицели се и стреля по джипа. Не бе докосвал огнестрелно оръжие почти трийсет години — откакто в казармата го учеха на стрелба с карабина. Когато натисна спусъка, трясъкът го оглуши и от кабината мигновено се разнесе противният мирис на горещ метал и барутен дим. Разбивайки стъклото, куршумът полетя към преследвачите като разлютен метален стършел. Тремейн хлътна надолу и джипът леко кривна.
— Улучи ли нещо? — попита Джош.
— Спечелих малко време. — Руфъс разтърка ушите си с треперещи длани. — Бях забравил какъв шум вдигат тези чудесии.
— Опитай се да стреляш три години наред с М–16. Тогава ще разбереш какво е шум, особено ако ти се пръсне в ръцете.
Джош завъртя волана надясно, после наляво, за да избегне няколко дървета, растящи покрай сухото русло. Отпред започваше гъсталак от ниски борове, букове и къпини. В наближаващия джип Тремейн отново бе заел позиция за стрелба. Джош свърна надясно през тясна пролука между дърветата и по каросерията заблъскаха клонки и тръни. Маневрата обаче даде ефект — Тремейн трябваше пак да прибере глава в джипа, за да не му я откъсне някой клон.
Джипът намали скорост. Тясната пътека отпред леко се разшири и Джош реши да използва момента с надеждата, че Рейфийлд започва да изпада в паника.
— Поеми управлението — извика той.
Руфъс сграбчи волана, гледайки ту напред, ту към брат си. Джош извади пистолета и се втренчи в отсрещните дървета. Бяха излезли на равно и камионетката не подскачаше както преди. Той стисна пистолета с две ръце, полагайки отчаяни усилия да прецени разстоянието и скоростта, после избра каквото му трябваше — масивния клон на стар дъб. Клонът бе дълъг поне пет-шест метра и дебел десетина сантиметра, обрасъл с вейки и увиснал право над тясната пътека. И най-важното — под собствената си тежест вече бе започнал да се отчупва от дънера.