Руфъс скочи и погледна брат си. Над дулото на пистолета в ръката му се виеше дим. После Джош изтърва оръжието и отново падна по гръб. Руфъс се хвърли напред и коленичи до него.
— Джош! Джош!
Джош отвори очи и погледна сгърченото тяло на Тремейн, изпитвайки едновременно облекчение и погнуса от онова, което бе сторил. Дори и най-злият враг на света не изглежда толкова страшен, когато е мъртъв. Той завъртя очи към Руфъс.
— Добре се справи, братче. Мамка му, доста по-добре от мен.
— Ако не го беше убил, щях да съм мъртъв.
— Няма вече да те тормози. Няма вече да те…
Руфъс разкъса ризата на брат си и огледа раните. Ножът само бе разрязал плътта между ребрата. Руфъс реши, че едва ли е засегнал вътрешните органи, но кървеше ужасно. С куршума обаче нещата стояха много по-зле. Видя изцъкления поглед на брат си и кръвта по устните му. Можеше да спре отвън кръвоизлива, но не можеше да стори нищо за вътрешните увреждания. И това щеше да убие Джош. Руфъс смъкна ризата и наметна брат си, който трепереше въпреки горещината.
— Дръж се, Джош.
Руфъс изтича до джипа, откри аптечката и се върна при брат си. Джош бе затворил очи и сякаш не дишаше. Руфъс лекичко го разтърси.
— Джош, Джош, недей, отвори си очите, дявол да те вземе. Недей да ми заспиваш. Джош!
Най-сетне Джош отвори очи и като че го позна.
— Трябва да изчезваш оттук, Руфъс. След толкова стрелба може да дойдат хора. Трябва да се махаш. Незабавно.
— Прав си… заедно ще се махнем.
Руфъс леко надигна Джош и огледа гърба му. Нямаше изходна рана, куршумът все още бе някъде вътре. Руфъс започна да бърше кръвта.
По някое време Джош го стисна за ръката.
— Изчезвай, Руфъс — повтори той.
— Останеш ли ти, оставам и аз. Това е положението.
— Ти си луд.
— Да, луд съм и дай да не го обсъждаме.
Той почисти раните, после ги превърза стегнато. Внимателно вдигна брат си, но от движението Джош се закашля и от устата му бликна кръв. Руфъс го пренесе близо до камионетката.
— Мамка му, Руфъс, тая бракма вече не става за нищо — отчаяно каза Джош, гледайки надупчената машина.
— Знам. — Руфъс извади от караваната бутилка вода и я поднесе към устните на Джош. — Можеш ли да я хванеш? Сега ти трябват течности.
Вместо отговор Джош пое шишето със здравата си ръка и отпи малко вода.
Руфъс стана и отиде до преобърнатия джип. Измъкна автомата от мястото, където Тремейн го бе заклещил между седалката и каросерията. С простичко приспособление от тел, парче метал и връвчица беше нагласил оръжието да стреля, докато той чака в засада. Руфъс огледа положението и се опита да натисне отстрани, за да изправи джипа, но така нямаше опора и краката му се хлъзгаха по ситните камъчета. Дръпна се настрани и огледа отново. Имаше само един начин.
Той се опря с гръб на шофьорската седалка и приклекна. Заби пръсти в каменистата почва, провря ги под ръба и здраво се вкопчи в метала. Опъна, за да прецени какво го чака. Джипът беше тежък, адски тежък. Преди трийсет години това изобщо нямаше да го затрудни. По онова време веднъж бе вдигнал на цял метър от земята предницата на грамаден буик. Но вече не беше двайсетгодишен. При втория напън усети как джипът се понадигна, но нищо повече. Той задърпа отново с ръмжене и пъшкане, мускулите под кожата му се обтегнаха като стоманени въжета.
Джош остави бутилката и дори успя да се надигне край надупчената предна гума на камионетката, за да види какво прави брат му.
Руфъс усети умора. Ръцете и краката му вече не ставаха за подобно усилие. Открай време бе силен, по-силен от всички други. Нима нямаше да намери енергия точно сега, когато наистина трябваше, когато брат му щеше да умре, ако не преобърнеше проклетия джип?
Той се прегърби отново, затвори очи и пак ги отвори. Погледна към небето, където лениво кръжеше голям черен гарван. Сякаш си нямаше друга грижа на тоя свят, освен да описва бавни, широки кръгове из синевата.
По лицето на Руфъс се стичаше пот. Той отново затвори очи и направи онова, което вършеше винаги щом го обземеше тревога и му се стореше, че всичко е свършено. Започна да се моли. Молеше се за Джош. Молеше Бог да му дари сила, с която да спаси живота на брат си.