— Брат ми е постъпил според убежденията си.
— Намирам това твърдение за смехотворно.
— Харолд… — започна Найт, но председателят властно махна с ръка.
— Настоявам — той насочи пръст срещу Фиск — да напуснете този кабинет и сградата, преди да съм ви арестувал за незаконно нахлуване.
Фиск огледа двамата срещу себе си. Изпълни го неудържим гняв, породен от ада на последните три дни. Сякаш всичко лошо в живота му се дължеше единствено на Харолд Рамзи.
— Видях онзи красив надпис над входа на вашата сграда: „Еднакво правосъдие пред закона“. За мен звучи смехотворно.
Рамзи стисна юмруци, готов да се нахвърли срещу него.
— Как смеете!
— В момента един мой клиент лежи в отделението за смъртници. Ако някога имам „честта“ да застана пред вас, можете ли да ми кажете доколко ви интересува дали ще живее, или ще умре? Или просто ще използвате и него, и мен, за да премахнете някой прецедент, който ви е раздразнил преди десетина години?
— Отвратителен, непоносим…
— Можете ли да ми кажете? — изкрещя Фиск. — Защото, ако не можете, нямам представа какво сте, но в едно съм сигурен — не сте съдия.
Рамзи позеленя.
— Какво разбирате вие? Системата…
Фиск се удари с юмрук по гърдите.
— Аз съм системата. Аз и хората, които защитавам. Не вие. Нито пък тази сграда.
— Осъзнавате ли мащаба на решенията, които взимаме тук?
— Кога за последен път сте сядали да „съдите“ някого за побой на жена? Или на дете? Виждали ли сте човек да умира на електрическия стол? А? Седите си тук, без да срещате живи хора. Не чувате живи свидетели, глух сте за гласовете на хората, чиито съдби премазвате или спасявате със своите действия. Не виждате личното, човешкото, страданията и болките зад всяко дело. За вас това е някаква интелектуална игра. Игра! Нищо повече. — Фиск го изгледа свирепо. После добави с треперещ глас: — Мислите си, че големите решения са най-трудни. Я опитайте да се справите с малките.
— Мисля, че трябва да си вървиш — изрече Найт почти умолително. — Веднага.
Още няколко секунди Фиск продължи да гледа яростно Рамзи, после гневът му взе да затихва и той се обърна към Найт.
— Знаеш ли, това е добър съвет от юрист и мисля да го приема.
С тия думи се завъртя към вратата.
— Мистър Фиск — прокънтя гласът на Рамзи. Фиск се обърна. — Имам неколцина добри приятели в адвокатското дружество на Вирджиния. Мисля, че трябва да бъдат уведомени за случая. И да вземат спрямо вас съответните мерки, може би дори да ви отнемат правата.
— Значи виновен до доказване на противното? Това ли е вашата представа за принципите на наказателното право?
— Твърдо съм убеден, че доказването на вината ви е само въпрос на време.
Фиск отвори уста, но Найт го прекъсна с ръка върху телефона.
— Джон, бих предпочела да си тръгнеш без помощта на охраната.
След като Фиск си излезе, Рамзи поклати глава.
— Няма съмнение, този човек е психопат. — Обърна се към Найт. Тя седеше неподвижно и гледаше право напред. — Бет, искам само да ти кажа, че можеш да разполагаш с един от моите сътрудници, докато назначиш някого вместо Сара.
Тя се озърна към него. Предложението звучеше много мило. Поне привидно. А какво ли се криеше зад него? Шпионин в нейния лагер?
— Ще се оправя някак. Просто ще поработим малко повече.
— Днес беше страхотна на заседанието, макар че не бих искал да приемаш нещата толкова лично. Някак не върви да се препираме пред публика.
— Как да не го приемам лично, Харолд? Кажи ми, как?
Очите й бяха подпухнали, гласът й изведнъж стана дрезгав.
— Трябва да се научиш. Аз никога не се вълнувам заради някакво дело. Дори ако става дума за смъртна присъда. Не ние решаваме кой е виновен и кой не. Само тълкуваме думите. Така трябва да мислиш. Иначе ще изгориш.
— Може би да изгоря млада е по-добре, отколкото да си осигуря дълга и почетна кариера единствено чрез интелекта — отвърна тя и срещна втренчения поглед на Рамзи. — Искам да страдам, искам да чувствам болката. Всички я чувстват. Защо ние да сме изключение? Дявол да го вземе, би трябвало сън да не ни хваща заради тия дела.
Рамзи печално поклати глава.
— Тогава се боя, че няма да издържиш дълго. А трябва, ако искаш да оставиш трайна следа.
— Ще видим. Може и да те изненадам. Още от днес.
— Нямаш никакъв шанс да преобърнеш делото „Стенли“. Но упорството ти ме възхищава, макар че днес го хвърли на вятъра.
— Доколкото знам, гласовете още не са преброени.
Рамзи се усмихна.
— Разбира се, разбира се. Чиста формалност. — Той застана пред нея с ръце в джобовете. — И за твое сведение знам, че възнамеряваш отново да повдигнеш въпроса за правата на бедните…