— Харолд, губим вече трети сътрудник. Трето човешко същество. Към което изпитвам най-топли чувства. Всичко се е объркало. В момента не ми се говори по съдебни въпроси. Между нас казано, отвращават ме.
— Бет, трябва да продължим. Вярно, струпаха се криза след криза, но не бива да се предаваме.
— Харолд, моля те!
Рамзи не отстъпваше.
— Съдът продължава. Ние…
Найт скочи на крака.
— Вън.
— Моля?
— Вън от кабинета ми.
— Бет…
— Вън! Вън!
Без да каже нищо повече, Рамзи излезе. Найт постоя още малко. После бързо напусна кабинета си.
След сблъсъка с Рамзи Фиск слезе в подземния гараж на съда и се отправи към колата си. Чувстваше се зашеметен. Беше навлякъл на Сара уволнение, обвиняваха го в убийство на брат му и току-що бе нахокал най-високопоставения съдия в Съединените щати. Всичко това за по-малко от час. Само някой смахнат не би признал, че денят е ужасно лош. Той седна в колата. Нямаше никакво желание да замине за Ричмънд и да гледа как Маккена съсипва последните остатъци от живота му.
Той притисна юмруци към очите си. Тихо изстена, сетне внезапно трепна от някакъв звук. Очите му се разшириха, когато видя Елизабет Найт да почуква по страничното стъкло. Бързо го свали.
— Бих искала да поговорим.
Той направи усилие да изглежда спокоен.
— За какво?
— Може ли да се повозим? Не ми се рискува да те въвеждам отново в сградата. Никога не съм виждала Харолд тъй разстроен.
При тия думи Фиск като че зърна по устните й да плъзва мимолетна усмивка.
— Искаш да се повозим с моята кола? — попита той.
— Моята не е тук. Защо, има ли някакъв проблем?
Фиск огледа скъпата й рокля.
— Какво да ти кажа, купето е пълно с ръжда и всякаква мръсотия.
Найт се усмихна.
— Аз съм родом от ранчо в Източен Тексас. Бяхме седем деца и когато семейството потегляше с трактора за съседното градче, всеки увисваше където може. Беше великолепно. А освен това наистина трябва да поговорим.
Най-сетне Фиск кимна и Найт се настани до него.
— Накъде? — попита той, след като излязоха от гаража.
— На светофара завий наляво. Надявам се, че не бързаш за някъде. Много нетактично постъпих, трябваше да попитам по-рано.
Фиск си помисли за Маккена.
— Не, не ме чака нищо съществено.
След завоя Найт заговори.
— Знаеш ли, не биваше да се връщаш и да говориш така.
— Надявам се, че не си дошла да ми го кажеш — рязко отвърна Фиск.
— Дойдох да ти кажа, че се чувствам ужасно заради Сара.
— Значи ставаме двама. Тя се опита да помогне на брат ми, после на мен. Сигурно благославя деня, когато е чула за братята Фиск.
— Е, поне за единия.
— Какво искаш да кажеш?
— Сара харесваше и уважаваше брат ти. Но не го обичаше, макар че, между нас казано, според мен той бе влюбен в нея. Само че сърцето й беше другаде.
— Нима? Тя ли ти го каза?
— Джон, мразя да разсъждавам за разликите между мъже и жени, но и не си затварям очите. Осемте ми колеги не подозират нищо, за мен обаче е съвсем ясно, че Сара Еванс е влюбена в теб.
— Женска интуиция значи?
— Нещо такова. Пък и имам две дъщери. — Тя забеляза проблясъка на интерес в очите му. — Първият ми съпруг почина. Дъщерите ми вече са големи и живеят отделно. — Найт отпусна ръце в скута си и се загледа през прозореца. — Но не за това исках да поговорим… Завий тук.
Докато завиваше, Фиск попита:
— И тъй, какъв е дневният ред? Вие, съдиите, нищо не правите без точен график.
— Има ли нещо лошо в това?
— Ти кажи. Във всеки случай никак не ми е приятно, като гледам какви игрички въртите.
— Напълно те разбирам.
— Не че съм в състояние реално да преценя какво вършите. Но за мен вие не сте съдии, а политици. А политиката се решава от спорове и интриги, целящи да осигурят пет гласа. Какво общо има това с правата на ответника и ищеца?
Още преди Фиск да довърши, изведнъж му мина една потискаща мисъл: нямаше никакво право да се оплаква от работата на Върховния съд. Та нали сам той непрестанно извърташе истината, за да спасява клиентите си. В известен смисъл това бе далеч по-лошо от всичко, което вършеха върховните съдии в името на правосъдието.
Една-две минути мълчаха, после Найт наруши тишината.
— Започнах като прокурор. После станах съдия. — Тя помълча отново. — Не бих казала, че грешиш… Джон, можем да спорим до втръсване, но фактът е, че системата съществува и сме принудени да работим в нея. Ако това значи да играем по нейните правила и от време на време да ги заобикаляме, тъй да бъде. Може би опростявам прекалено нещата, но понякога човек трябва да слуша сърцето си. — Тя го погледна. — Нали ме разбираш?