— Тук беше, в това чекмедже. Видях го малко преди да ми телефонираш за Майк, Били.
Маккена скръсти ръце и се вторачи в него.
— Добре, има ли някой друг достъп до кабинета ви? Чистач, секретарка, доставчици, миячи на прозорци…
— Не, никой. Само собственикът на сградата има ключ.
— Колко време те нямаше? — попита Хоукинс. — Два дни?
— Точно така.
Маккена огледа вратата.
— Няма следи от взлом.
— Това не означава нищо — каза Хоукинс. — Който си знае работата, ще отключи, без да оставя следи.
— Кой знаеше за пистолета? — попита Маккена.
— Никой.
— Може би го е взел някой от клиентите, за да ограби банка.
— Не разговарям с клиентите си в кантората, Маккена. Когато ме потърсят, най-често вече са в затвора.
— Е, изглежда, имаме малък проблем. Брат ви е убит с деветмилиметров куршум. Вие имате деветмилиметров пистолет. Сам признавате, че до неотдавна е бил у вас. А сега липсва. Нямате алиби за времето на убийството и печелите от смъртта на брат си половин милион.
Хоукинс стрелна очи към Фиск.
— Майк е бил застрахован — обясни Фиск. — Заради нашите.
— Поне така твърдите вие, нали? — подметна Маккена.
Фиск пристъпи към него.
— Ако вярвате, че имате основания да ме арестувате, направете го. Ако не, пръждосвайте се от кантората ми.
Маккена не трепна.
— Мисля, че дадохте разрешение на полицай Хоукинс да потърси оръжието из цялата ви кантора, а не само в това чекмедже. Приятел или не, очаквам от него да изпълни служебните си задължения.
Фиск се отдръпна и погледна Хоукинс.
— Започвай, Били. Аз ще отскоча до кафето на ъгъла. Искаш ли нещо?
Хоукинс поклати глава.
— Аз бих пийнал чашка кафе — каза Маккена и тръгна след Фиск. — Така ще можем да си побъбрим.
Сара отби по алеята. Въздъхна дълбоко. Буикът беше тук. Докато излизаше от колата, я лъхна мирис на окосена трева. Ароматът разбуждаше спомени за футболни срещи в гимназията и лениви, спокойни вечери в Каролина. Щом почука, вратата се отвори толкова бързо, че тя едва не падна от стъпалото. Ед Фиск сигурно я бе видял да пристига. Преди да затръшне вратата под носа й, тя му протегна снимката.
На нея имаше четирима души — Ед и Гладис Фиск заедно със синовете си. Всички се усмихваха.
Ед погледна въпросително Сара.
— Беше в кабинета на Майк. Реших да ви я върна.
— И защо?
Тонът му беше все тъй студен, но поне не крещеше ругатни.
— Защото сметнах, че тъй ще е най-правилно.
Ед взе снимката.
— Нямам какво да ви кажа.
— Аз обаче имам. Обещала съм нещо, а никога не нарушавам обещанията си.
— На кого? На Джони ли? Е, предайте му, че напразно ви е изпратил да ми замажете очите.
— Той не знае, че съм тук. Каза ми да не идвам.
Ед като че се изненада.
— Тогава защо дойдохте?
— Заради обещанието. Джони не беше виновен за онова, което видяхте. Вината е моя.
— Не ме убеждавайте. За тая работа трябват двама.
— Може ли да вляза?
— Не виждам причина.
— Много бих искала да поговорим за синовете ви. Мисля, че трябва да узнаете нещо. Тогава ще разберете. Няма да се бавя и обещавам, че след като свърша, повече няма да ви досаждам. Моля ви.
След дълго мълчание Ед се отдръпна настрани. Влязоха и той затръшна вратата.
Холът изглеждаше точно както предния път. Явно стопанинът обичаше всичко да е на място. Сара си представи гаража, подреден по същия начин. Ед кимна към канапето и тя седна. Той прекрачи в столовата и внимателно сложи снимката между другите фотографии. После неохотно попита:
— Искате ли нещо за пиене?
— Само ако и вие искате.
Ед седна насреща.
— Не ми се пие.
Тя го погледна внимателно. Сега ясно виждаше приликата с двамата му синове по лице и телосложение. Майк беше взел нещо и от майка си, но Джон почти не. Ед понечи да запали цигара и се поколеба.
— Запалете, ако ви се пуши. Къщата е ваша.
Ед прибра запалката и цигарите.
— Гладис не ми разрешаваше да пуша вътре, трябваше да излизам. Старите навици трудно се преодоляват.
Той скръсти ръце и зачака.
— С Майк бяхме много добри приятели.
Лицето на Ед пламна.
— Не ми се вярва след онова, което видях.
— Истината, мистър Фиск…
— Виж какво, викай ми Ед — изръмжа той.
— Добре, Ед, истината е, че бяхме добри приятели. Така го виждах аз, но Майк искаше нещо повече.
— Какво намекваш?
Сара преглътна и се изчерви.
— Майкъл искаше да се омъжа за него.
Ед трепна.
— Никога не ми е казвал.
— Сигурно. Разбираш ли… — Тя се поколеба, очаквайки с тревога реакцията му. — Разбираш ли, аз му отказах.
Сара се сви, но Фиск просто седеше и се мъчеше да осмисли чутото.