Сара изведнъж си спомни как Фиск дръпна тениската надолу.
— Има ли белег?
Ед я погледна странно.
— Защо питаш?
— Сетих се, че веднъж спомена нещо такова.
Той бавно кимна.
— От корема до шията.
— Старичък за нудистки изпълнения — тихо прошепна Сара.
— Сигурно са можели да направят пластична операция, но на Джони му беше писнало от болници. Освен това сигурно си е рекъл, че щом не могат да го оправят отвътре, няма значение как ще изглежда отвън.
По лицето на Сара се изписа тревога.
— Как така? Не се ли е възстановил напълно?
Ед печално поклати глава.
— Ония куршуми го бяха разкъсали здравата. Подскачали са вътре като билярдни топки. Закърпиха го, но здраво място не му остана. Сигурно можеха да го оправят, ако беше се съгласил на още две-три години в болница, трансплантации и тъй нататък. Но синът ми не е такъв човек. Докторите казват, че някой ден вътрешностите му просто ще престанат да действат. Било като при диабета — нали разбираш, органите се изхабяват… Е, според докторите онези куршуми са отнели на Джони двайсет години живот, може би и повече. И нищо не можеха да направят. По онова време тия неща не го вълнуваха много. Нали беше жив, по дяволите, какво повече? Но знам, че сега му тежи. Вдигаше тежести, тичаше като луд, възвърна си силите, или поне така изглеждаше. Напусна полицията. Дори не поиска пенсия, макар че имаше пълното право, дявол да го вземе. Стана адвокат. Изгърбва се от работа, печели мизерно и дава почти всичко на мен и майка си. Аз нямам пенсия, а болничните сметки на Гладис надхвърлят заплатата ми за цял живот. Трийсет години изплащахме къщата, а накрая се наложи да я ипотекирам.
Ед замълча. Сара се озърна към медала за храброст върху масата. Някакво си парченце метал срещу толкова много болка.
— Казвам ти всичко това, за да разбереш, че Джони няма същите цели като теб и мен. Не се ожени, не е продумвал за деца. Сега трябва да бърза. Ще се смята за най-щастливия човек на света, ако изкара до петдесет. Сам ми го каза. — Ед наведе глава и гласът му пресекна. — Не съм си и мислил, че ще надживея Майк. Опазил ме Бог да погреба и второто си момче.
Сара най-сетне намери сили да проговори.
— Благодаря ти от все сърце, че ми разказа. Разбирам колко ти беше трудно. Всъщност почти не ме познаваш.
— Понякога за десет минути опознаваш човека по-добре, отколкото за цял живот.
Сара стана да си върви.
— Благодаря, че ми отдели толкова време. Непременно се обади на Джон.
Той кимна решително.
— Ще му се обадя.
Докато Сара посягаше към дръжката на вратата, Ед попита:
— Още ли обичаш сина ми?
Тя излезе, без да отговори.
В малкото заведение на ъгъла Фиск си поръча кафе и седна на една от външните масички. Маккена се настани срещу него. Отначало Фиск реши да не му обръща внимание и разсеяно се загледа в минувачите. Сложи си тъмните очила, защото слънцето вече надничаше над отсрещните сгради и хвърляше сенките на двамата мъже върху тухлената стена. Маккена мълчаливо дъвчеше бисквити и разбъркваше кафето си.
— Как е коремът? — ненадейно подхвърли той. — Съжалявам, че те ударих така.
— Да, сигурно ти се ще да беше ударил по-силно.
— Не, наистина. Видях пушката и се разтревожих.
Фиск го погледна.
— Значи си се уплашил, че мога някак да отворя колата, да извадя пушката, да я завъртя и да стрелям, преди да ме гръмнеш от… имаше ли двайсет сантиметра?
Маккена сви рамене.
— Вече бях чел досието ти. Бил си добър полицай. Поне до края.
— Какво искаш да кажеш, по дяволите?
Маккена се приведе напред.
— Нищо не казвам, само че в края на досието има неизяснени въпроси. Би ли ме просветлил?
Фиск свали очилата и го погледна втренчено.
— Защо не вземеш просто да ми пръснеш мозъка? Така ще е по-забавно.
Маккена килна стола си назад към стената и запали цигара.
— Знаеш ли, ако чак толкова държиш да докажеш, че си невинен, трябва поне мъничко да ми помогнеш.
— Маккена, ти твърдо вярваш, че съм убил брат си. Защо да говоря напразно?
— По много случаи съм работил. В петдесет процента от тях първоначалната ми теория се е оказвала грешна. Затова имам един девиз: „Не се заричай“.