— Добре, ами някой от персонала?
Фиск записа адреса и телефона върху гърба на визитната си картичка.
— Само не закачай майка ми.
— Отиваш при нея, нали? Как тъй се накани?
— Тя ми е майка — отсече Фиск и излезе.
Хоукинс се завъртя към Маккена.
— Готов ли сте да тръгваме? Трябва да заключа. Не искам някой пак да се вмъкне и да открадне още нещо.
Изрече го така, че Маккена неволно примига. Нямаше откъде да знае за пистолета, нали? И все пак се почувства виновен. Но на плещите му отдавна тежеше друга вина. Далеч по-тежка.
54.
Сара бе спряла на червен светофар близо до кантората на Фиск, когато видя колата му да пресича кръстовището. Нямаше време дори да натисне клаксона. Запита се дали да не го спре, но зърна напрегнатото му лице и това я спря. Зави надясно и го последва.
Трийсет минути по-късно тя намали скоростта, защото Фиск зави към паркинга на едно болнично заведение в западното предградие на Ричмънд. Веднъж Сара бе идвала тук заедно с Майкъл на посещение при майка му. Тя спря зад един голям декоративен храст близо до входа и от това прикритие видя как Фиск изскочи от колата си и бързо изтича навътре.
Фиск потърси Ан, жената, с която бе разговарял преди малко. Тя отново се извини и го въведе в залата за посещения, където Гладис седеше кротко по пижама и чехли. Когато Фиск влезе, тя надигна глава и тихичко плесна с длани.
Фиск седна отсреща и Гладис нежно протегна ръце да го погали. Усмихваше се, а разширените й очи нямаха никаква връзка с реалния свят.
— Как е моят Майк? Как е детенцето на мама?
Фиск леко докосна ръката й.
— Добре съм. Справям се чудесно. Татко също е добре — излъга той. — Онзи ден свиждането беше много приятно, нали?
— Свижданията винаги са приятни.
Гладис погледна нейде зад него и се усмихна. Често правеше така. Трудно беше да удържи вниманието й. Болестта я превръщаше отново в дете.
Тя пак го погали по бузата.
— Татко ти беше тук.
— Кога?
Тя поклати глава.
— Миналата година. Беше в отпуск. Потопили му кораба. Японците.
— Тъй ли? Но той е добре, нали?
Гладис избухна в смях.
— О, да, в отлична форма! — Тя се приведе напред и прошепна: — Майк, скъпи, можеш ли да пазиш тайна?
— Да, мамо — неуверено каза Фиск.
Тя се изчерви и погледна настрани.
— Пак съм бременна.
Фиск въздъхна. Това беше ново.
— Наистина ли? Кога разбра?
— Не се тревожи, миличък, мама има обич за всички ви.
Тя щипна бузата му и го целуна по челото.
Фиск стисна по-здраво ръката й и намери сили да се усмихне.
— Добре си побъбрихме онзи ден, нали? — Гладис кимна разсеяно. Фиск разбираше, че това е пълно безумие, но вече бе дошъл и си струваше да опита. — После заминах на пътешествие. Помниш ли къде отидох?
— На училище, Майк, както всеки ден. Татко ти те откара с кораба. — Тя се навъси. — Да внимаваш по морето. Много сражения има. Татко ти се сражава в момента. — Тя размаха юмрук. — Дай им да разберат, Еди.
Без да откъсва поглед от нея, Фиск се облегна назад.
— Ще внимавам.
Сякаш гледаше портрет, който ден след ден избледнява под безмилостните слънчеви лъчи. При някое свиждане щеше да завари боята напълно изчезнала и вече нямаше да има друг образ освен онзи в спомените му. Такъв е животът…
— Трябва да тръгвам — каза той. — Аз… закъснявам за училище.
— Колко си ми хубав. — Тя погледна зад него и размаха ръка. — Здрасти.
Фиск се озърна и застина. На прага стоеше Сара.
— Бременна съм, скъпа — съобщи Гладис.
— Моите поздравления — смотолеви слисаната Сара.
Фиск яростно крачеше към изхода, следван от Сара. Отвори вратата тъй силно, че тя се блъсна в стената.
— Джон, чакай да поговорим — умолително подвикна Сара.
Той рязко се завъртя.
— Как смееш да ме шпионираш?
— Не те шпионирах.
— Пъхаш си носа, където не трябва, дявол да те вземе.
Той извади ключовете и седна в колата. Сара се вмъкна до него.
— Вън от колата ми.
— Няма да мръдна, докато не поговорим.
— Глупости!
— Ако искаш, изхвърли ме насила.
— Върви по дяволите! — изрева Фиск и излезе навън.
Сара го последва.
— Ти върви по дяволите, Джон Фиск. Ще бъдеш ли тъй добър да спреш и да поговорим?
— Няма за какво да говорим.
— Напротив, има.
Той вдигна треперещ пръст срещу нея.
— Защо ми причиняваш това, Сара?
— Защото се тревожа за теб.
— Не ми трябва твоята помощ.
— Само така си мислиш. Знам, че ти трябва.
Двамата стояха един срещу друг с пламнали погледи.
— Не може ли да отидем някъде и да поговорим? Моля те. — Тя бавно заобиколи колата и застана до него. Хвана го за ръката. — Ако миналата нощ си изпитал макар и част от онова, което изпитах аз, трябва поне да поговорим.